Мексиканска готика

Ноеми загледа как той тътрузи крака към челното място на масата и сяда. Върджил също седна на стола отдясно на баща си под ъгъл, така че наполовина да остане в здрача.

Прислужницата не донесе на стареца чиния, сложи пред него само чаша тъмно вино. Може би той вече се беше нахранил и беше слязъл само заради Ноеми.

— Аз, уважаеми господине, съм Ноеми Табоада. Радвам се да се запознаем — подхвана тя.

— Аз пък съм Хауард Дойл, бащата на Върджил. Макар че вече сте се досетили.

Старецът си беше сложил на врата старовремско шалче, прикрило го с гънките си, и като украса върху него кръгла сребърна игла и носеше на показалеца голям пръстен с кехлибар. Той се вторачи в нея. Беше като топен в белина, но очите му бяха стряскащо сини и ясни, не бяха изгубили от възрастта блясъка си, без катаракт. Горяха със студен пламък върху грохналото му лице и приковаваха вниманието на младата жена, сякаш ѝ правеха дисекция.

— Много по-тъмна сте от братовчедка си, госпожице Табоада — заяви Хауард, след като приключи с огледа.

— Моля? — попита тя, решила, че не е чула добре.

Той я посочи.

— И кожата, и косата. Много по-тъмни са, отколкото на Каталина. Предполагам, че отразяват не френското, а индианското ви потекло. Имате в жилите си индианска кръв, нали? Като повечето mestizos7 тук.

— Майката на Каталина беше французойка. Баща ми е от Веракрус8, а майка ми — от Оахака9. По линия на майка ми сме мазатеки10. Какво точно искате да кажете? — попита тя безизразно.

Старецът се усмихна. Със стиснати устни, без да се виждат зъбите му. Тя си ги представи пожълтели и нащърбени.

Върджил бе повикал с ръка прислужницата и тя сложи пред него чаша вино. Другите бяха продължили да се хранят в мълчание. Явно разговорът щеше да се води само между двама души.

— Само отбелязвам. А сега ми кажете, госпожице Табоада, и вие ли като господин Васконселос11 смятате, че е задължение, не, призвание на мексиканския народ да изкове нова раса, която да обхване всички други? „Космическа раса“? Бронзова раса? Въпреки проучването на Давънпорт и Стегерда12?

— Какво имате предвид, работата им в Ямайка ли?

— Браво на вас. Каталина беше права. Наистина се интересувате от антропология.

— Да — потвърди тя.

Нямаше желание да се разпростира отвъд тази едносрична дума.

— Какво мислите за смесването на нисшите и висшите видове? — продължи той с въпросите, без да обръща внимание на притеснението ѝ.

Ноеми усети, че всички в семейството са вперили погледи в нея. Присъствието ѝ беше нещо ново за тях, което излизаше извън пределите на установените порядки. Организъм, вкаран в стерилна среда. Те чакаха да чуят какво ще разкрие и да разнищят думите ѝ. Е, какво пък, нека видят, че умее да запазва спокойствие.

Имаше опит в общуването с досадници. Не се плашеше от тях. От посещенията си по коктейли и ресторанти се беше научила, че ако реагира по някакъв начин на грубите им подмятания, те само стават още по-напористи.

— Чела съм един научен труд на Гамио13, в който той изказва мисълта, че коренното население в страната ни е оцеляло след жесток естествен подбор и европейците само ще спечелят, ако се слеят с него — каза тя, после докосна вилицата и усети под върховете на пръстите си студения метал. — Това преобръща цялата представа за висше и нисше, нали? — попита Ноеми и въпросът ѝ прозвуча невинно, но и леко хапливо.

По-възрастният Дойл явно остана доволен от отговора ѝ, лицето му се оживи.

— Не ми обръщайте внимание, госпожице Табоада. Не исках да ви обидя. Вашият сънародник Васконселос… той говори за тайнствата на „естетическия вкус“, който ще допринесе за създаването на въпросната бронзова раса, и според мен сте добър пример за този вид.

— За кой вид?

Той се усмихна още веднъж, устните му се разтегнаха встрани и този път се видяха и зъбите му. Не бяха жълти, както си беше представяла тя, бяха порцеланово бели и цели. Венците обаче, които също се видяха, бяха отблъскващо морави.

— Пример за новата красота, госпожице Табоада. Господин Васконселос дава ясно да се разбере, че непривлекателните няма да имат потомство. Красотата привлича красота и ражда красота. Тя е средство за подбор. Както виждате, ви правя комплимент.

— Твърде странен комплимент — успя да промълви тя, след като преглътна погнусата си.

— Приемете го, госпожице Табоада. Не ги раздавам с лека ръка. А сега… уморих се. Ще се оттегля, но вие изобщо не се съмнявайте, разговорът ми вдъхна сили. Помогни ми, Франсис.

По-младият мъж отиде при стареца — същинска восъчна фигура, и те излязоха от стаята. Флорънс отпи от виното, както държеше внимателно чашата за столчето и я притискаше към устните си. Отново ги похлупи потискаща тишина. Ноеми си помисли, че стига да внимава, ще чуе как бият сърцата на всички.