Месията на Дюна

Дочувайки движението му, Чани се завъртя към Пол. Все още се чувстваше в плен на мига, предизвикан от него. За част от секундата голата се бе превърнал в пламенно и жизнено човешко същество. В този момент пред нея бе застанал някой, който не я плашеше — напротив, пораждаше обич и възхищение. Сега тя разбираше какво е целял жестокият експеримент на Пол. Да й покаже човека в плътта на голата. Очите й срещнаха погледа на Пол.

— Дънкан Айдахо ли беше този човек?

— Дънкан Айдахо. И още е.

— Би ли пощадил той живота на Ирулан?

Водата не е попила много дълбоко, помисли Пол и отвърна:

— Ако заповядам.

— Не разбирам — каза тя. — Не трябваше ли да се разгневиш?

— Разгневих се.

— Гласът ти не звучи… гневно. По-скоро скръбно.

Той затвори очи.

— Да. Има нещо такова.

— Ти си ми мъж — каза тя. — Знам го, но изведнъж взех да не те разбирам.

Внезапно Пол изпита чувството, че крачи из дълга пещера. Плътта му се движеше — стъпка след стъпка — ала мислите бягаха другаде.

— Сам не се разбирам — прошепна той.

Когато отвори очи, откри, че се е отдръпнал от Чани.

— Любими, вече няма да питам какво си видял — изрече тя нейде зад него. — Знам само, че ще ти подаря наследника, за който мечтаем.

Той кимна.

— Знаех го от самото начало.

Завъртя се и изпитателно я погледна. Стори му се крайно далечна.

Чани се сви и притисна стомаха си с длан.

— Гладна съм. Лекарите казват, че трябва да ям три-четири пъти повече, отколкото досега. Страх ме е, любими. Всичко става прекалено бързо.

Прекалено бързо, мислено се съгласи той. Зародишът знае, че трябва да бърза.

15.

Храбростта на Муад’диб проличава от факта, че Той от самото начало е знаел накъде отива, ала нито веднъж не е отстъпил от предначертаната пътека. Сам го е изразил най-ясно с думите: „Казвам ви, дойде моето време за изпитание. Когато ще проличи, че съм Върховният Служител.“ И тъй, Той преплел всички нишки в Единение, та и приятел, и враг да се прекланят пред Него. Тази и само тази е причината Неговите апостоли да се молят: „Спаси ни, Господи, от другите пътеки, които Муад’диб е облял с Водата на Своя Живот.“ Само с най-дълбоко отвращение можем да си представим тия „други пътеки“.

Из „Йям-ел-Дин“,

(„Книга на Страшния съд“)

Пратеничката беше млада жена — Чани познаваше лицето, името и рода й — затова бе успяла да мине през постовете на Имперската безопасност.

Чани само я бе представила на някой си Банърджи, офицер от охраната, който сетне уреди срещата с Муад’диб. Банърджи действаше по стар навик, след като го увериха, че бащата на девойката е участвал преди джихада в императорските команди от смъртници — страховитите федейкини¤. Иначе навярно не би обърнал внимание на молбите и твърденията, че вестта е предназначена единствено за ушите на Муад’диб.

Естествено, тя бе претърсена и прегледана с най-прецизна апаратура, преди да я допуснат до срещата в личния кабинет на Пол. А дори и след взетите мерки, Банърджи я придружаваше, положил едната си ръка върху ножа, другата — на рамото й.

Наближаваше пладне, когато я въведоха в покоите — странно помещение, смес от пустинна шатра на свободни и аристократичен родов замък. Като в хайрег¤ покрай трите стени висяха изящни гоблени, изпъстрени с образи от митологията на свободните. Четвъртата стена бе заета от видеоекран, огромна сребристосива площ зад овалното бюро, върху което имаше само един предмет — стар пясъчен часовник, вграден в орерий. Орерият, суспенсорен¤ механизъм от Икс, поддържаше в пространството над себе си слънцето и двете луни на Аракис¤, подредени в класическата Троица на червея.

Застанал до бюрото, Пол втренчено погледна Банърджи. Офицерът бе един от ония, които бяха успели да се издигнат в Свободната полиция и да заслужат чрез ум и вярност най-високи постове… макар че имаше в родословието си доказани контрабандисти, както личеше и от името му. На телосложение беше масивен, почти шишкав. По мургавата влажно-лъскава кожа на челото му се спускаха кичури черна коса — като гребен на някаква екзотична птица. Очите му бяха плътно сини, с нетрепващ поглед, който би могъл без промяна на изражението да се взира както в нечие щастие, така и в чудовищни жестокости. Чани му вярваше, Стилгар също. Пол знаеше, че ако му нареди да удуши момичето, Банърджи ще се подчини незабавно.

— Сир, това е пратеничката — каза Банърджи. — Господарката Чани каза, че ви е известила.