Месията на Дюна

Усети как спотаената скръб изсушава костите и изцежда живота му в някаква черна бутилка.

Чани се отскубна от неговата прегръдка.

— Няма прошка за нея!

— Кой говори за прошка?

— Тогава защо да не я убия?

Въпросът бе толкова прям, толкова типично племенен, че Пол едва удържа трескавия си смях. Прикри го с думите:

— Това няма да помогне.

— Така ли го видя?

Стомахът му се сви от спомена за видението.

— Какво съм видял… какво съм видял… — промърмори той.

И най-дребното събитие наоколо съвпадаше с едно настояще, което го парализираше. Усети се прикован към бъдещето — след толкова надзъртане то се бе впило в него като кръвожаден демон. Запита се дали не бе следвал магията на собственото си пророчество, докато хлътне в ямата на безмилостното настояще.

— Кажи ми какво видя — настоя Чани.

— Не мога.

— Защо не трябва да я убивам?

— Защото те моля. Аз.

Почувства, че тя прие довода. Също както пясъкът приема водата — поглъща я и я скрива. Имаше ли покорство под нажежената гневна повърхност? Той внезапно осъзна, че животът в императорския Заслон¤ не е променил Чани. Тя просто бе спряла тук за малко, да поживее с мъжа си — като временно убежище насред някакъв дълъг път. Нищо пустинно не беше загубила.

Чани се отдръпна и погледна към голата, който сега чакаше неподвижно до диамантения кръг, очертан върху пода на тренировъчната зала.

— Кръстосвал си шпага с него? — попита тя.

— Да, и ми дойде добре.

Погледът й се плъзна по кръга върху пода, после се върна към металните очи на голата.

— Не ми харесва — каза тя.

— Той не е създаден за насилие срещу мен — отвърна Пол.

— Това ли видя?

— Не съм го видял!

— Откъде знаеш тогава?

— Знам, защото е нещо повече от гола; той е Дънкан Айдахо.

— Тлейлаксианците са го създали.

— Създали са повече, отколкото предполагат.

Тя тръсна глава. Крайчето на шала незони¤ се триеше в яката на робата й.

— Как можеш да пренебрегнеш факта, че е гола?

— Хейт — каза Пол, — ти ли си инструментът за моето унищожение?

— Промени ли се тъканта на онова, което е тук и сега, променя се и бъдещето — отвърна голата.

— Това не е отговор! — възрази Чани.

Пол повиши глас.

— Как ще умра, Хейт?

По изкуствените очи заиграха отблясъци.

— Казано е, господарю, че ще умреш от пари и власт.

Чани се вцепени.

— Как смее да ти говори така?

— Ментатът е откровен — напомни й Пол.

— Истински приятел ли ти беше Дънкан Айдахо? — попита тя.

— Той пожертва живота си заради мен.

— Казват — прошепна Чани, — че никой гола не може да си възвърне предишната личност.

— Би ли ме препокръстила? — запита внезапно голата, впил поглед в Чани.

— Какво иска да каже? — смути се тя.

— Да препокръстиш някого, значи да му смениш вярата — обясни Пол. — Но връщане назад няма.

— Всеки човек си носи миналото — каза Хейт.

— И всеки гола ли? — заинтересува се Пол.

— В известен смисъл да, господарю.

— Тогава какво ще кажеш за миналото, спотаено в плътта ти? — попита Пол.

Чани забеляза, че въпросът смути голата. Движенията му се ускориха, пръстите се свиха в юмруци. Тя се обърна към Пол и се запита защо чопли раната. Нима имаше начин от това създание да се възроди някогашният мъж?

— Случвало ли се е гола да си припомни истинското минало? — попита тя.

— Много опити са правени — отвърна Хейт, приковал поглед в пода. — Но нито един гола не е успял да възстанови предишната си личност.

— Ти копнееш за това — подхвърли Пол.

Безизразните очи на голата се впериха в него с поразителна сила.

— Да!

— Ако има начин… — тихо промълви Пол.

— Тази плът — изрече Хейт, докосвайки челото си с лявата ръка, сякаш отдаваше причудлив поздрав, — не е плътта, с която съм се родил. Тя е… преродена. Само формата изглежда позната. Някой лицетанцьор би свършил същата работа.

— Не същата — каза Пол. — И ти не си лицетанцьор.

— Вярно, господарю.

— Откъде идва формата ти?

— Генетичен отпечатък от оригиналните клетки.

— Някъде — каза Пол — се крие нещо пластично, което помни образа на Дънкан Айдахо. Говори се, че преди Бътлъровия джихад древните са проучвали тази област. Какъв е обхватът на тая памет, Хейт? Какво е научила от оригинала?

Голата сви рамене.

— Ами ако не е бил Дънкан Айдахо? — попита Чани.

— Бил е.

— Сигурен ли си? — настоя тя.

— Той е Дънкан във всяко отношение. Не мога да си представя каква сила би съумяла да удържи тази форма без ни най-малко отпускане или отклонение.

— Господарю! — възрази Хейт. — Това, че не можем да си представим нещо, не го отстранява от реалността. Като гола трябва да върша неща, които не бих извършил като човек.

— Виждаш ли? — каза Пол, без да откъсва очи от Чани.

Тя кимна.

Пол се обърна и напрегна сили да прогони дълбоката си печал. Пристъпи към балконските прозорци и дръпна завесите. Нахлу светлина, а в ъглите на залата мигом се настани здрачът. Той пристегна широкия пояс на робата си, ослуша се да чуе някакъв звук изотзад.

Нищо.

Обърна се. Чани стоеше като омагьосана, насочила очи към голата.

Видя, че Хейт се е укрил в някакво потайно кътче на същността си — назад, обратно в затвора, наречен „гола“.