Месията на Дюна

Пол усети как вниманието му се раздвоява. Тлейлаксианците? Не… не така, както си го представяше Алая. Въпросът й разкриваше, че тя не е схванала възникналите алтернативи. Какво пък… всеки пророк има различни видения. Защо да не се различават те у брат и сестра? Лутане… лутане… Насред самата си мисъл се опомни стреснато и долови откъслеци от близкия разговор.

— … за тлейлаксианците трябва да знаем…

— … целостта на данните винаги е…

— … естествените съмнения, когато…

Обърна се и привлече с поглед вниманието на сестра си. Знаеше, че ще види сълзите по лицето му и ще се учуди. Нека се чуди. Сега удивлението беше истинско благодеяние. Взря се в голата и откри единствено Дънкан Айдахо, въпреки металните очи. В гърдите му се бореха скръб и състрадание. Какво можеха да си спомнят тези очи?

Има много нива на зрение и много нива на слепота, помисли той. В паметта му изплува леко преиначен откъс от Оранжевата католическа библия¤: Какви сетива ни липсват, та не можем да видим другия свят около себе си?

Дали тия металически очи не даваха нещо повече от зрението?

Долавяйки безграничната му печал, Алая пристъпи към брат си. Докосна сълзата върху бузата му с племенния жест на страхопочитание, после изрече:

— Не бива да скърбим за ония, който обичаме, преди да ни напуснат.

— Преди да ни напуснат — прошепна Пол. — Кажи ми, сестричке, що е преди?

13.

До гуша ми дойде от тия божествено-църковни истории! Мислиш, че не забелязвам собствените си митове? Свери си пак данните, Хейт. Аз вмъкнах ритуалите си в най-елементарните човешки постъпки. Хората ядат в името на Муад’диб! Любят се в мое име, раждат се в мое име… пресичат улиците в мое име. И в най-жалкия бордей на далечния Гангишри не могат да заковат греда на покрива, без да подирят благословията на Муад’диб!

Книга на филипиките

Из „Хрониката на Хейт“

— Голям риск е да напускаш поста си и да идваш при мен по това време — каза Едрик, гледайки гневно лицетанцьора¤ през стените на резервоара си.

— Колко ограничено и тъпо разсъждаваш — отвърна Сцитал. — Я виж кой точно е дошъл да те посети?

Едрик неуверено се втренчи в тромавата фигура, провисналите клепачи, глуповатото лице. Денят едва започваше и организмът на щурмана още не се бе пренастроил от нощния отдих към активна консумация на меланж.

— Не е ли тази формата, в която си вървял по улиците? — попита Едрик.

— Днес съм надявал такива лица, че никому не би хрумнало да погледне повторно някое от тях — каза Сцитал.

Хамелеонът си въобразява, че телесните промени ще го прикрият от всичко и всекиго, помисли Едрик в проблясък на интуиция. И се запита дали участието му в заговора наистина ги предпазва от други ясновидци. Например от сестрата на императора…

Той тръсна глава и оранжевият газ в цистерната се раздвижи.

— Защо си тук? — попита Едрик.

— Подаръкът трябва да се подтикне към по-бързи действия — каза Сцитал.

— Невъзможно.

— Трябва да се намери начин — настоя Сцитал.

— Защо?

— Не ми се нрави развоят на събитията. Императорът се опитва да ни разедини. Вече е направил предложение на Бене Гесерит.

— О, това ли било…

— Това! Трябва да подтикнеш голата към…

— Ти си го създавал, тлейлаксианецо. Сам знаеш, че не можеш да искаш подобно нещо. — Едрик помълча и се приближи към прозрачната стена на резервоара. — Или си ни излъгал относно подаръка?

— Да съм ви излъгал ли?

— Ти каза, че оръжието трябва само да се насочи и зареди, нищо повече. След като подарихме голата, вече не можем да се месим.

— Всеки гола може да бъде обезпокоен — каза Сцитал. — От теб не се иска нищо друго, освен да го попиташ за предишния му живот.

— И какво ще стане?

— Вълнението ще го тласне към действия, които облекчават задачите ни.

— Той е ментат, надарен с могъща логика и здрав разум — възрази Едрик. — Ще се досети какво правя… или пък сестрата ще заподозре нещо. Ако вниманието й се насочи към…

— Можеш ли да ни криеш от ясновидци или не? — прекъсна го Сцитал.

— Не се боя от оракули — каза Едрик. — Страхувам се от логиката, от реалните шпиони, от могъществото на империята, от контрола над подправката¤, от…

— Човек може спокойно да мисли за императора и неговата мощ, стига да помни, че всичко има свършек — каза Сцитал.