Месията на Дюна

— Това не е просто религия! — възкликна Сцитал и се запита какво ли би казала светата майка, ако го видеше как грубо поучава съюзника си. — Религиозното управление на държавата е нещо много повече. Муад’диб пусна навсякъде пипалата на своя квизарат¤, подмени предишните функции на правителството. Но той няма постоянни правителствени органи, няма взаимодействащи посолства. Има епархии, островчета на властта. В средата на всяко островче стои човек. А хората се учат как да печелят и опазват личната власт. Хората са завистливи.

— Когато се разединят, ще ги погълнем един по един — заяви Едрик със самодоволна усмивка. — Отсечем ли главата, тялото ще се…

— Това тяло има две глави — прекъсна го Сцитал.

— Сестрата… която може да се омъжи.

— Която със сигурност ще се омъжи.

— Не ми харесва тонът ти, Сцитал.

— А на мен не ми харесва твоето невежество.

— И да се омъжи, какво от това? Ще пропаднат ли плановете ни?

— Ще пропадне цялата вселена…

— Но те не са единствени. Аз самият притежавам способности, които…

— Ти си пеленаче. Препъваш се там, където те двамата стъпват уверено.

— Не са единствени!

— Забравяш, сдруженецо, че и ние някога създадохме квизац хадерах. Подобно същество е пропито със съзерцание на Времето. То е форма на живот, която не можеш да застрашиш, без сам да се потопиш в смъртоносна заплаха. Муад’диб знае, че ще нападнем неговата Чани. Трябва да действаме по-бързо, отколкото досега. Трябва да се добереш до голата и да го подтикнеш, както ти казах.

— А ако не го направя?

— Тогава мълнията ще се стовари върху нас.

14.

О, червей многозъб,

ще отречеш ли туй, що лек не знае?
Чудовищна храна, цвърчаща в пламък.
плътта поражда и дъха ни, те те мамят
Към корена на всякое начало.
Ти нямаш ни наметка, ни премяна
пиянството божествено да скриеш
и огнените рани на копнежа.

Песен на червея

Из „Книга за Дюна“

Въоръжен с кристален нож и къс меч, Пол се бе сражавал до изтощение срещу голата на тренировъчния тепих. Сега стоеше до прозореца, гледаше надолу към храмовия площад и се мъчеше да си представи какво става с Чани в клиниката. Беше се разболяла тази сутрин, в шестата седмица на бременността. За нея се грижеха най-добрите лекари. Щяха да се обадят веднага, щом разберат нещо.

Навъсени пясъчни облаци забулваха следобедното небе над площада. Свободните¤ наричаха такова време „мръсен въздух“.

Нямаше ли най-сетне да се обадят лекарите? Секундите напредваха мъчително бавно, сякаш не искаха да влязат във вселената му.

Очакване… очакване… Бене-гесеритките не изпращаха нито дума от Уалах. Разбира се, протакаха нарочно.

Пророческите видения бяха обхванали и тези мигове, но той засенчваше съзнанието си, предпочитайки ролята на риба в потока на времето, плуваща не по своя воля, а натам, накъдето я повлекат теченията. Съдбата вече не даваше шанс за борба.

Чуваше как голата подрежда оръжията, как проверява екипировката. Пол въздъхна, посегна към пояса си и изключи защитата. По кожата му пробягнаха гъделичкащите тръпки на гаснещото поле.

Реши, че ще се заеме с всичко след завръщането на Чани. Тогава щеше да има достатъчно време, за да се убеди, че онова, което укриваше от нея, всъщност бе спасило живота й. Питаше се лошо ли е, че предпочиташе Чани пред наследника. С какво право решаваше вместо нея? Глупави мисли! Кой би се поколебал, знаейки алтернативите — робските ями, инквизициите, непоносимата печал… и по-ужасни неща.

Чу как се отваря вратата, чу стъпките на Чани.

Обърна се.

На лицето й бе изписана жажда за убийство. Широкият племенен колан, пристягащ талията на златистата й роба, водните халки¤, нанизани на огърлицата, ръката на бедрото (винаги близо до ножа), пронизващият поглед, с който по навик проучваше стаята — всичко в нея сега бе само фон на яростта.

Щом тя приближи, Пол разтвори прегръдки и я притисна към себе си.

— Някой — дрезгаво изрече Чани до гърдите му — отдавна е примесвал в храната ми противозачатъчни средства… докато започнах новата диета. Затова ще възникнат проблеми с раждането.

— Но има лекарства, нали? — попита той.

— Опасни лекарства. Знам откъде е идвала отровата. С кръв ще ми плати!

— Моя Сихая¤ — прошепна Пол и я притисна по-здраво, за да прикрие внезапно налетелите го тръпки. — Ти ще родиш наследника, когото желаем. Не ти ли стига това?

— Животът ми изгаря по-бързо — каза тя, сгушена в него. — Сега раждането управлява целия ми живот. Лекарите казаха, че бременността се развива със страхотна бързина. Трябва да се храня, да се храня… а и да гълтам повече подправка… да я ям, да я пия. Ще убия онази кучка!

Пол я целуна по бузата.

— Не, моя Сихая. Никого няма да убиваш.

И той си помисли: Ирулан удължи живота ти, любима. Времето за раждане ще бъде и време за смърт.