Месията на Дюна

Писмото все още бе пред погледа й, докато крачеше по коридора към преддверието, където я чакаше охраната от амазонки.

„Ти създаваш убийствен парадокс — пишеше Джесика. — Правителството не може да е религиозно и същевременно да се самоизтъква. Религиозното преживяване се нуждае от спонтанност, която законите неминуемо потискат. А без закони не можеш да управляваш. В крайна сметка твоите закони трябва да заменят морала, съвестта и дори религията, чрез която мислиш да управляваш. Свещеният ритуал трябва да извира от прослава и благочестиви копнежи, които изковават същинския морал. Правителството, от своя страна, е културна организация и особено благодатна почва за съмнения, въпроси и раздори. Виждам как се задава денят, когато церемонията ще трябва да измести вярата, а символиката — морала.“

В предверието я посрещна аромат на меланж-кафе. Когато влезе, четирите амазонки в зелени униформени роби застанаха мирно. После закрачиха подир нея с твърда, предизвикателна младежка стъпка, а очите им шареха навсякъде, дирейки признаци на заплаха. От тях се излъчваше своеобразната жестокост на свободните — можеха да убият небрежно, без чувство за вина.

Поне в това съм различна, помисли Алая. И бездруго името Атреидес е толкова окаляно.

Вестта за идването й я изпреварваше. Когато слезе в долния коридор, изчакващият паж хукна да повика целия караул. В дългия коридор нямаше прозорци, само няколко слаби светоглобуса разсейваха мрака. Внезапно в дъното зейна портата към парадния двор и през нея Нахлу порой от ярка дневна светлина. На нейния фон изникна стражата, обкръжила Корба.

— Къде е Стилгар? — попита Алая.

— Вече е вътре — отвърна една от амазонките.

Начело на процесията, Алая влезе в залата. Това бе едно от най-пищните помещения на Заслона. Край едната му стена се простираше висок балкон с няколко реда меки кресла. Оранжевите драперии бяха дръпнати от високите прозорци срещу балкона. Откъм открития двор с градина и фонтан в залата се лееха ярки слънчеви лъчи. В дъното отдясно се издигаше подиум с един-единствеи масивен трон.

Докато вървеше към трона, Алая плъзна поглед напред-назад и видя, че галерията е пълна с наиби.

Личните телохранители изпълваха откритото пространство под галерията. Стилгар сновеше сред тях, подхвърляйки ту успокоителна дума, ту заповед. С нищо не показваше, че е забелязал влизането на Алая.

Въведоха Корба и го настаниха на възглавници край ниска масичка в подножието на подиума. Въпреки цялата си изисканост сега Възхвалителя приличаше на сънливо нацупен старец, сгушен в робата си, сякаш му беше студено. Двама телохранители застанаха зад него.

Когато Алая седна, Стилгар пристъпи към платформата.

— Къде е Муад’диб? — попита той.

— Моят брат ме упълномощи да ръководя събранието като света майка — отвърна Алая.

При тази вест откъм наибите в галерията се надигнаха протестиращи гласове.

— Тишина! — заповяда Алая. Мигом настана мълчание. — Не гласи ли законът на свободните, че когато едно събрание решава въпроси на живот и смърт, трябва да го ръководи света майка?

Щом осъзнаха тежестта на заявлението, наибите се усмириха, но Алая забеляза и гневни погледи върху някои лица в редиците им. Мислено изброи техните имена, за да ги обсъдят по-късно в Съвета — Хобарс, Раджифири, Тасмин, Сааджид, Умбу, Лег… Имената носеха късчета от Дюна: Умбу Сийч, Тасмин синк¤, Хобарсов проход…

Тя насочи вниманието си към Корба.

Корба го почувства, вирна глава и заяви:

— Невинен съм и протестирам.

— Стилгар, прочети обвиненията — нареди Алая.

Стилгар извади свитък кафява меланжова хартия и прекрачи напред. Зачете сериозно и тържествено, сякаш в такт с някакъв доловим само за него ритъм. Думите му пронизваха, ясни и изпълнени с неподкупна честност:

— … че си заговорничил с предатели за постигане на унищожението на нашия господар и император; че си се срещал в скверна потайност с разни врагове на империята; че си…

През цялото време Корба клатеше глава с изражение на болка и гняв.

Алая слушаше мрачно, подпряла брадичка с левия си юмрук. Бе привела глава настрани, а десницата й лежеше върху подлакътника на трона. Откъси от формалната процедура взеха да се губят от съзнанието й, засенчваше ги чувството на безпокойство.

— … достопочтена традиция… подкрепа на легионите и всички свободни, където и да… насилието да среща насилие, както повелява законът… величието на императорската особа… лишаване от всички права…

Глупост, помисли тя. Глупост. Всичко беше глупост… глупост… глупост…

— И тъй, нека бъде отсъдено по делото — завърши Стилгар.

В настаналата тишина Корба се полюшна напред с ръце върху коленете, изпънал нашарената си с вени шия, сякаш се готвеше да скочи. При всяка дума езикът му се мяркаше между зъбите.

— Ни с реч, ни с дело съм нарушил обета си на свободен! Настоявам обвинителят да се изправи пред мен!

Прост и естествен протест, помисли Алая.