Месията на Дюна

Пристъпи до него и надникна покрай рамото му. Нарастващата дневна жега бе започнала да изтиква северния вятър от защитените области. Той сякаш рисуваше фалшив небосвод, изпълнен с охрени перести облаци и кристални дантели — странни вихрени шарки в златисто и алено. Висок и студен, вятърът се разбиваше в Защитната стена сред фонтани от прах.

Пол усети до себе си топлината на Чани. За момент закри видението със завесата на забравата. Сякаш просто стоеше със затворени очи. Ала Времето наоколо му отказваше да спре. Вдишваше мрак — без звезди и без сълзи. Недъгът разтопяваше всяка същност и оставаше само учудването от невероятното сгъстяване на звуковата вселена. Всичко около него се крепеше върху самотния му слух, отстъпвайки само когато докосваше нещо — драперията, ръката на Чани… Ненадейно разбра, че се ослушва, за да чуе дъха й.

Запита се къде е изчезнала неопределеността на събитията, които бяха само вероятни. Умът му носеше непосилен товар от осакатени спомени. За всеки миг от реалността съществуваха безброй проекции, безброй варианти, обречени никога да не се осъществят. Някакво невидимо „аз“ в него си спомняше фалшивото минало и тежестта му заплашваше да прекатури настоящето.

Чани се облегна на рамото му.

Чрез нейния допир той усети тялото си — мъртва плът, носена от въртопите на времето. Цял вонеше на спомени за надзъртане към вечността. Но да видиш вечността означаваше да се подложиш на нейните прищевки, да бъдеш смазан от безкрайните й измерения. Фалшивото безсмъртие на оракула изискваше скъпа отплата — Минало и Бъдеще се сливаха в едно.

Видението отново изплува от мрачния си кладенец и се вкопчи в него. То заменяше очите му. То движеше мускулите му. То го водеше към следващия миг, следващия час, следващия ден… докато го накара да се чувства тъй, сякаш винаги е съществувал.

— Време е да вървим — каза Чани. — Съветът…

— Алая ще е там да ме замести.

— Знае ли какво да прави?

— Знае.

За Алая денят започна с нахлуването на един стражеви ескадрон в парадния двор под прозорците на нейните покои. Тя се вгледа в трескавата блъсканица, над която се надигаше гръмогласна и заплашителна гълчава. Ситуацията стана ясна едва когато видя кого са арестували — Корба Възхвалителя.

Зае се със сутрешния си тоалет, като от време на време отскачаше до прозореца да види доколко се е нажежила атмосферата в двора. Всеки път очите й се отклоняваха към Корба. Опита да си го припомни като груб и брадат командир на третия щурм в Аракийнската битка. Невъзможно. Корба се бе превърнал в натруфен чистофайник, облечен в изящно скроена роба от паратийска коприна. Отпред беше разгърден до пояса, разкривайки безукорно изпран нагръдник и бродирана долна риза, украсена със зелени скъпоценни камъни. Препасан бе с пурпурен колан. През процепите на робата се подаваха накъдрени по краищата ръкави от зелено и черно кадифе.

Неколцина наиби бяха излезли да видят как се отнасят към техния съплеменник. Те подсилваха глъчката, приканвайки Корба да протестира и да се обяви за невинен. Алая плъзна взор по лицата на свободните, като се мъчеше да си припомни какви са били някога. Но настоящето изличаваше миналото. Всички те се бяха превърнали в хедонисти, любители на удоволствия, каквито повечето хора не можеха и да си въобразят.

Забеляза, че смутените им погледи начесто се стрелкат към входа на залата, където трябваше да заседават. Наибите мислеха за зрението на безокия Муад’диб — нова проява на загадъчната му мощ. Според техния закон слепецът трябваше да се изостави в пустинята, та водата му да отиде при Шай-хулуд. Но безокият Муад’диб ги виждаше. Освен това те не обичаха сградите и се чувстваха уязвими във всяко помещение, издигнато над земята. Трябваше им стабилна пещера сред скалите, там можеха да се отпуснат — но не и тук, не и с този нов Муад’диб, който ги чакаше вътре.

Докато се готвеше да тръгне за срещата, тя зърна писмото на масичката край вратата, където го бе оставила — поредното послание от майка им. Въпреки особената почит към Каладън като родно място на Пол, лейди Джесика подчертаваше отказа си да превърне планетата в център за хаджийски посещения.

„Синът ми несъмнено е епохална историческа личност — пишеше тя, — но не смятам, че това е повод да приема нашествието на тая сган.“

Алая докосна писмото и изпита странното чувство на взаимен контакт. Този лист бе минал през ръката на майка й. Писмо, толкова старомодно средство за връзка — ала по-лично от какъвто и да било запис. Написано на атреидския боен език¤, то осигуряваше почти неуязвима тайна на общуването.

Както винаги, мислите за майка й раздухаха тлеещата жарава в душата на Алая. Въздействието на подправката, която бе смесила психиката на майка и дъщеря, я караше понякога да си мисли за Пол като за син, когото е родила. Запечатаният комплекс на единството можеше да представи собствения й баща като любовник. В съзнанието й танцуваха призрачни сенки, хора от множество възможни светове.