Месията на Дюна

На мястото на отхеймовия дом сега се издигаше огнена колона, ослепителна струя, бликаща с рев към небето. Тя пръскаше мръснокафеникаво сияние, което очертаваше с поразителна релефност и яснота балетните движения на войниците, на бегълците, на наклонените в рязък вираж орнитоптери.

Вече бе твърде късно за всеки човек от това неистово множество.

Пясъкът под Пол се загряваше. Той чу как шумът от тичащи нозе затихва. Хората наоколо се отпускаха на земята — осъзнали, че бягството е безсмислено. Злото бе сторено и сега им оставаше само да чакат, за да узнаят мощността на скалореза. Лъчението, от което никой не можеше да избяга, вече бе проникнало в телата им. А какво щеше да им причини оръжието тепърва — това зависеше от замисъла на хората, които бяха дръзнали да го употребят, нарушавайки Великото споразумение¤.

— Богове… скалорез — проплака някой. — Аз… не… искам… да… ослепея.

— Че кой иска? — отекна откъм дъното на уличката дрезгав щурмовашки глас.

— Сума ти очи ще продадат тлейлаксианците — изръмжа някой до Пол. — Сега си затваряйте човките и чакайте!

Зачакаха.

Пол мълчеше и мислеше какво би могло да извърши подобно оръжие. Ако зарядът се окажеше по-мощен от предвиденото, той щеше да си пробие път до центъра на планетата. Разтопеното ядро на Дюна се намираше твърде дълбоко, но това го правеше само още по-опасно. Изпуснато на свобода, огромното налягане можеше да разцепи планетата, осейвайки космоса с безжизнени отломки.

— Мисля, че взе да отслабва — обади се някой.

— Просто е задълбало надолу — предупреди ги Пол. — Бъдете готови всички. Стилгар ще прати помощ.

— Измъкна ли се Стилгар?

— Измъкна се.

— Земята пари — оплака се някой.

— Посмели са да употребят атомно оръжие! — възмутено се провикна един щурмовак близо до Пол.

— Звукът затихва — долетя глас от дъното на улицата.

Без да обръща внимание на думите, Пол напрегнато притискаше пръсти към уличната настилка. Усещаше гръмовния тътен на чудовищното оръжие — дълбоко… все по-дълбоко…

— Очите ми! — изкрещя някой. — Нищо не виждам!

Бил е по-близо от мен, помисли Пол. Когато вдигна глава, той все още виждаше дъното на уличката, макар че цялата сцена изглеждаше някак мъглива. В зоната, където бяха къщите на Отхейм и съседа му, сега се разливаше червеникаво-жълто сияние. Отломъци от околните сгради се срутваха като черни петна в огнения кладенец.

Пол с усилие се изправи на крака. Почувства как скалорезът изгасва и в земните недра настава тишина. Под хлъзгавия влагосъхраняващ костюм тялото му бе мокро от пот — дестилаторите не успяваха да се справят с прекомерния прилив на влага. Нахлуващият в дробовете му въздух носеше топлината и сярното зловоние на скалореза.

Докато гледаше как щурмоваците наоколо започват да се надигат, мъглата пред очите му се сгъсти и настана мрак. Той призова пророческата си визия за тези мигове, обърна се и закрачи по пътя, който му бе начертало Времето — сля се с видението тъй плътно, че то вече не можеше да му убегне. Бавно съзнаваше, че това място се превръща в съвместно владение, където реалността сраства с предсказанието.

Наоколо щурмоваците с пъшкане и стонове откриваха, че са ослепели.

— Дръжте се! — изкрещя Пол. — Скоро ще дойде помощ! — И тъй като воплите не преставаха, той добави: — Говори Муад’диб! Заповядвам да издържите! Помощта наближава!

Тишина.

После, точно както във видението, наблизо се обади човек от стражата:

— Наистина ли е императорът? Кой може да вижда? Кажете ми.

— Никой от нас няма очи — каза Пол. — Отнеха и моите, но не и зрението ми. Аз те виждам как стоиш и ако посегнеш, ще напипаш отляво глинена стена. А сега бъди храбър и чакай. Стилгар наближава и води приятели.

От всички страни се долавяше все по-ясно пърхането на безброй топтери. Затропаха тичащи нозе. Пол гледаше как се задават приятелите му и сравняваше шума от стъпките им с пророческата визия.

— Стилгар! — извика той, размахвайки ръка. — Насам!

— Слава на Шай-хулуд — възкликна Стилгар, тичайки насреща. — Не си… — Сред внезапното мълчание видението разкриваше на Пол как Стилгар с изкривено от мъка лице се вглежда в унищожените очи на своя другар и император. — О, господарю — изстена той. — Усул… Усул… Усул…

— Какво става със скалореза? — изкрещя един от новодошлите.

— Всичко свърши — високо изрече Пол и вдигна ръка. — Сега на работа, спасявайте ония, които са най-близо до вас. Сложете заграждения. По-живо!

— Виждаш ли, господарю? — попита Стилгар и в гласа му звучеше изумление. — Как е възможно да виждаш?

Вместо отговор Пол’протегна ръка да докосне бузата на Стилгар зад лицевата маска на влагосъхраняващия костюм и усети под пръстите си сълзи.

— Не бива да ми отдаваш влага, стари приятелю — промълви той. — Не съм мъртъв.

— Но очите ти!

— Те ослепиха тялото, но не и зрението ми — каза Пол. — Ах, Стил, аз живея в апокалиптичен сън. Стъпките ми се наместват тъй точно в него, че най-много се боя да не ми доскучае от това повторно преживяване.

— Усул, аз… аз не…