Месията на Дюна

Вслуша се в пустотата на тоя дом: вътре бяха само четирима — Дури, Отхейм, джуджето и той. Вдишваше страха и напрежението на своите приятели, усещаше наблюдателите — неговите бойци от охраната, увиснали с топтери високо в небето… и другите… в съседната къща. Напразно се надявах, помисли Пол. Но мисълта за това му донесе някакъв нов, особен усет за надежда и той почувства, че все още може да сграбчи мига.

— Доведете джуджето — каза Пол.

— Бияз! — подвикна Дури.

— Вика ли ме някой?

Джуджето се появи откъм дворчето с тревожно и бдително изражение на лицето.

— Имаш нов господар, Бияз — каза Дури. Тя се вгледа в Пол. — Можеш да го наричаш… Усул.

— Усул означава основа на колона — преведе Бияз. — Как може Усул да е отдолу, когато аз съм най-долното същество на тоя свят?

— Винаги говори така — извинително се обади Отхейм.

— Не говоря — възрази Бияз. — Аз съм оператор на машина, наречена език. Малко трака и пъшка, ама си е моя.

Тлейлаксианска играчка, будна и образована, помисли Пол. Бене Тлейлакс никога не захвърля нещо толкова ценно. Обърна се и изпитателно огледа джуджето. Кръгли меланжови очи отвърнаха на погледа му.

— Какви други дарби имаш, Бияз? — запита Пол.

— Знам кога трябва да си вървим — отговори Бияз. — Малцина могат да се похвалят с такава дарба. Дошло е време за край — и това е добро начало. Нека почнем да си тръгваме, Усул.

Пол подири спомена за видението — там нямаше джудже, но думите на дребосъка бяха уместни за случая.

— На вратата ме нарече сир — каза Пол. — Значи ме познаваш?

— Ами че вие сте много сироподобен, сир — ухили се Бияз. — Вие сте нещо повече от основата Усул. Вие сте атреидският император Пол Муад’диб. И освен това сте моят пръст.

Той повдигна показалеца на дясната си ръка.

— Бияз! — кресна Дури. — Изкушаваш съдбата.

— Изкушавам си пръста — пискливо възрази Бияз и посочи Пол. — Соча Усул. Нима пръстът ми не е самия Усул? Или е отражение на нещо по-долно? — Той го приближи към очите си и подигравателно ухилен го огледа първо от едната страна, после от другата. — А-а-а, то било само пръст.

— Често ги дрънка такива — разтревожено обясни Дури. — Мисля, че затова са го прогонили тлейлаксианците.

— Не търпя да ме покровителстват — заяви Бияз, — обаче си имам нов покровител. Колко чудни неща върши един нищо и никакъв пръст. — Със странен блясък в очите той погледна към Дури и Отхейм. — Слабо лепило ни е свързвало, Отхейм. Една-две сълзи и се разделяме. — Шляпайки с несъразмерните си нозе по плочките, джуджето се завъртя на пети и спря срещу Пол. — А-а-а, шефе! Голям път бих, докато те намеря.

Пол кимна.

— Нали ще си добър с мен, Усул? — попита Бияз. — Аз съм личност, тъй да знаеш. Срещат се личности с всякакви форми и размери. Аз съм само една от тях. Слаб съм на мускули, но силен на уста; евтино ще ме нахраниш, скъпо ще ме напълниш. Вади от мен колкото си щеш, пак ще остане нещичко, дето са го пъхнали хората.

— Нямаме време за глупави гатанки — изръмжа Дури. — Трябва да си вървите.

— Главата ми е наблъскана с главоблъсканици, но не всички са глупави — каза Бияз. — Ако минеш отнякъде, Усул, значи ли че ще си станал минало? А? Е, хайде, миналото си е минало. Право казва Дури, а пък аз имам и тая дарба — да знам кое е право.

— Усет за истината ли имаш? — запита Пол, вече твърдо решен да изчака докрай развоя на видението. Каквото и да се случеше, щеше да е по-добре, отколкото да разруши този миг и да предизвика нови последствия. Отхейм трябваше да каже още няколко думи, за да не се отклони Времето към по-ужасно русло.

— Имам усет за настоящето — каза Бияз.

Пол забеляза, че джуджето става все по-нервно. Дали дребосъкът не усещаше какво предстои? Можеше ли самият Бияз да се окаже оракул?

— Пита ли го за Лична? — обади се внезапно Отхейм, вперил в Дури здравото си око.

— Лична е на сигурно място — успокои го жената.

Пол сведе глава, за да не издаде лъжата с лице. На сигурно място! Пепелта на Лична лежеше в потаен гроб.

— Добре тогава — каза Отхейм, вземайки жеста му за знак на съгласие. — Поне това да е добро сред толкова беди, Усул. Не ми харесва светът, който създаваме, знаеш ли? По-хубаво си беше, когато живеехме сами сред пустинята и имахме само едни врагове — харконите.

— Тънка е границата между многото врагове и многото приятели — обади се Бияз. — Изчезне ли тя, няма ни начало, ни край. Хайде да свършваме, приятели.

Той застана до Пол и пристъпи от крак на крак.

— Що е усет за настоящето? — попита Пол, като нарочно се бавеше, за да подтикне джуджето към нещо непредвидено.

— Сега! — избъбри, треперейки, Бияз. — Сега! Сега! — Той подръпна робата на Пол. — Да си вървим сега!

— Много му тропа устата, но е добър по душа — разнежено изрече Отхейм, гледайки Бияз със здравото си око.

— И тропането може да е сигнал за тръгване — каза Бияз. — И сълзите. Да си вървим, докато още имаме време да започнем.

— Бияз, от какво се боиш? — попита Пол.