Месията на Дюна

Пристъп на кашлица прекъсна думите му.

— Скоро племето ще прибере неговата вода — каза Дури.

Тя пристъпи към Отхейм, подпря го с още възглавнички и здраво стисна рамото му, докато кашлицата отмина. Пол забеляза, че всъщност не беше стара, но край устните й се впиваха бръчките на загубени надежди, а в очите се таеше горчилка.

— Ще повикам доктори — каза Пол.

Дури се завъртя с ръка на кръста.

— Вече идваха лекари, по-добри и ти няма да намериш.

Тя неволно се озърна към голата стена отляво.

И са стрували скъпо, помисли Пол.

Чувствуваше се напрегнат, окован в рамките на видението, ала съзнаваше, че в сцената се промъкват дребни несъответствия. Как можеше да използва разликите? Вълмото на времето се разплиташе и възникваха едва доловими промени, но основната картина си оставаше отчайващо неизменна. Изпълваше го ужасяващо твърдото знание, че ако опита сега да се изтръгне от общата схема, тя ще прерасне във взрив на неописуемо насилие. Гнетеше го скритата мощ в този измамно тих поток на времето.

— Кажи какво искаш от мен — изръмжа той.

— Не допускаш ли, че Отхейм просто е пожелал приятел да поседи до него в тежък час? — попита Дури. — Трябва ли един федейкин да поверява плътта си на чужденци?

Бяхме заедно в Сийч Табър, напомни си Пол. Тя има право да ме упреква за проявеното безсърдечие.

— Ще сторя каквото е по силите ми — каза той.

Нов пристъп на кашлица разтърси Отхейм. Когато се поуспокои, той изпъшка:

— Предателство, Усул. Хора от племето заговорничат срещу теб.

Устата му продължи да се движи беззвучно. По устните му потекоха слюнки. Дури ги избърса с крайчеца на робата си и Пол забеляза върху лицето й неприкрит гняв от безсмисленото прахосване на влага.

Безсилната ярост едва не го заслепи. Това трябваше да бъде спестено на Отхейм! Един федейкин заслужава по-достойна участ. Но вече нямаше избор — нито за командоса-смъртник, нито за неговия император. В тази стая и двамата вървяха по бръснача на Окам3. И най-лекото подхлъзване умножаваше ужасите — не само за тях, а за цялото човечество; дори и за онези, които щяха да ги унищожат.

С усилие на волята Пол се успокои и погледна Дури. Страхотният копнеж, с който жената се взираше в Отхейм, му придаде нови сили. Чани никога не трябва да ме гледа така, помисли той.

— Лична споменаваше за някаква вест — каза Пол.

— Джуджето ми — изхъхри Отхейм. — Купих го на… на… на една планета… не помня. То е дистранс, играчка, захвърлена от тлейлаксианците. В него са записани всички имена… предателите…

Разтреперан, Отхейм замълча.

— Говориш за Лична — каза Дури. — Когато пристигна, разбрахме, че се е добрала жива до теб. Ако мислиш, че имаш нов дълг пред Отхейм, то нека Лична бъде целият ти товар. Честна размяна, Уеул: вземи джуджето и си върви.

Пол удържа плъзналите по тялото му тръпки и затвори очи. Лична! Истинската им дъщеря бе загинала сред пустинята — съсипано от семутата тяло, изоставено на пясъка и ветровете.

Той отвори очи.

— Винаги можете да дойдете при мен…

— Отхейм странеше от теб, за да го броят сред ония, които те мразят, Усул — прекъсна го Дури. — Южно от нас, в края на уличката, е свърталището на твоите врагове. Затова се настанихме в този бордей.

— Щом е тъй, повикайте джуджето и да вървим — каза Пол.

— Не си ме слушал добре — възрази Дури.

— Трябва да отведеш джуджето на сигурно място — изрече Отхейм с изненадващо мощен глас. — В него е единственият списък на предателите. Никой не подозира таланта му. Мислят, че съм го взел за развлечение.

— Ние не можем да дойдем — добави Дури. — Само ти и джуджето. Всички знаят… колко сме бедни. Пуснахме слух, че продаваме джуджето. Ще решат, че ти си купувачът. Това е единственият ти шанс.

Пол сравни реалността със спомена — във видението напускаше къщата, след като бе получил имената на предателите, но нито веднъж не бе успял да види къде са записани тези имена. Очевидно джуджето се намираше под закрилата на друг оракул. Хрумна му, че навярно всички живи същества носят някаква съдба, предначертана от големи и малки цели, затвърдена от възпитанието и личните склонности. Още от първия миг, в който джихадът го бе избрал за свое оръдие, той се чувстваше окован от силата на тълпата. Безброй твърдо определени цели властваха над неговата воля и контролираха постъпките му. Илюзиите за свободен избор, с които се залъгваше, бяха просто отчаяна съпротива на затворник, блъскащ решетките на килията си. Проклятието му бе там, че виждаше килията. Наистина ли я виждаше?