Месията на Дюна

— Боя се от духа, който ме търси сега — избъбри Бияз. По челото му бе избила пот. По бузите му пробягваха спазми. — Боя се от онзи, който не мисли и не ще да има друго тяло, освен моето… ослепяло, взряно само навътре! Боя се от онова, което виждам, и от онова, което не виждам.

Това джудже има пророческа дарба, помисли Пол. Бияз споделяше страховитото му видение. А споделяше ли и съдбата на пророка? Докъде стигаше силата му? Дали владееше само дребното ясновидство на ония, които си играеха с дюнския тарок? Или нещо по-мощно? Какво бе успяло да види?

— По-добре да си тръгвате — каза Дури. — Бияз е прав.

— Всяка минута забавяне — обади се Бияз, — удължава… удължава настоящето!

Всяка минута забавяне отлага вината ми, помисли Пол. Облъхнал го бе отровният дъх на червей, от чиито зъби се стича пясък. Отдавна бе станало, но сега той възкресяваше спомена — дъх на подправка и горест. Усещаше, че и него го чака червей — погребалната урна на пустинята.

— Размирни времена са настанали — изрече той, имайки предвид преценката на Отхейм за света.

— Свободните знаят какво да правят в размирни времена — отвърна Дури.

Отхейм треперливо кимна в знак на съгласие.

Пол погледна Дури. Не бе очаквал благодарност, сега тя би била непоносим товар, но горчивината на Отхейм и яростното негодувание в очите на Дури го разколебаха. Имаше ли изобщо нещо, което заслужаваше тази цена?

— Няма полза от отсрочки — каза Дури.

— Направи каквото трябва, Усул — изхриптя Отхейм.

Пол въздъхна. Думите от видението бяха изречени.

— Ще дойде час за разплата — изрече той, за да довърши сцената. Обърна се, излезе с широка крачка от стаята и чу как отзад шляпат босите нозе на Бияз.

— Отминали, отминали — мърмореше джуджето, докато вървяха към изхода. — Който е отминал, нека пада, където може. Мръсен ден беше днес.

18.

Заобиколните формулировки на правния педантизъм са израсли от необходимостта да си затваряме очите пред насилието, което замисляме един на друг. Да отнемем час от живота на човека или изобщо да го лишим от живот — разликата е само в степента на действие. Извършили сме насилие спрямо него, отнели сме му енергия. С изискани евфемизми можем да прикрием убийственото си намерение, но зад всяко прилагане на власт спрямо друг човек неизменно се възправя върховната самонадеяност: „Аз се храня с твоята енергия“.

Император Пол Муад’диб

Из „Допълнения към Заповедите пред Съвета“

Първата луна бе надвиснала над града, когато Пол излезе от задънената улица, обкръжен от сиянието на включената защита. Откъм планинския масив вятърът сипеше прах и пясък в тесния проход между къщите, заставяйки Бияз да примигва и да закрива очите си с длан.

— Трябва да бързаме — бръщолевеше джуджето. — Бързо! Бързо!

— Опасност ли усещаш? — попита го Пол.

— Не усещам, знам!

Внезапното чувство за близка заплаха бе последвано почти веднага от някаква фигура, изскочила насреща им от съседния вход.

Бияз клекна и се разхленчи.

Но това бе самият Стилгар, който се движеше като бойна машина — с приведена глава и мощни удари на нозете по уличната настилка.

Пол набързо му обясни ценността на джуджето и му го предаде. От този миг ритъмът на видението неимоверно се ускоряваше. Стилгар побягна, влачейки Бияз. Охраната обкръжи Пол от всички страни. Раздадоха се заповеди да бъдат пратени бойци към дъното на уличката, при съседа на Отхейм. Стражата покорно се втурна нататък — сенки сред сенките.

Още жертви, помисли Пол.

— Трябват ни живи пленници — изсъска един от офицерите.

Звукът, който отекна в ушите на Пол, бе като ехо от виденията. Събитията се развиваха с желязна точност — пророчество и реалност съвпадаха миг по миг. Сенките на пикиращи орнитоптери сякаш прорязаха луната. Нощта бе пълна с атакуващи имперски войници. Тихо съскане се надигна над всички останали звуци и прерасна в рев, докато хората още го чуваха само като шипене. Лумна теракотово зарево, което загаси звездите и погълна луната.

Пол, който познаваше звука и заревото още от най-ранните си и откъслечни потапяния в кошмарното видение, изпита странно чувство на облекчение от сбъдването. Всичко ставаше така, както трябваше да стане.

— Скалорез! — изпищя някой.

— Скалорез! — Викът се надигаше от всички страни. — Скалорез… скалорез…

Само защото видението го изискваше, Пол захлупи очите си с длан и се просна край ниския бордюр на тротоара. Разбира се, вече бе твърде късно.