Месията на Дюна

Поданици ли? По-скоро обожатели и врагове. Дали някой от тях виждаше извън границата на закостенелите вярвания? Имаше ли нейде поне един, който да е избягал от тясната съдбовна пътека на своите предразсъдъци? Даже императорът не можеше да избяга. Бе черпил живота с пълни шепи, опитвайки се да създаде свят по свой образ и подобие. Но в крайна сметка ликуващата вселена го премазваше под безмълвните си вълни.

Плюя на Дюна! — помисли той. Давам й своята влага!

Бе сътворил този миг от заплетени ходове и въображение, от лунни лъчи и любов, от молитви отпреди Адама, сиви канари и пурпурни сенки, жалби и реки от мъченици — и какво бе постигнал накрая? Щом отстъпеха вълните, бреговете на Времето пак щяха да се разстилат чисти, празни, грейнали от безбройните песъчинки на спомените… и почти нищо друго. Това ли бе златното сътворение на човека?

Шумоленето на пясък по камъните му подсказа, че голата приближава към него.

— Днес ме отбягваше, Дънкан — прошепна Пол.

— Опасно е да ме наричаш така — напомни голата.

— Знам.

— Аз… дойдох да те предупредя, господарю.

— Знам.

Разказът за наложената от Бияз подсъзнателна принуда се изля на един дъх от устата на голата.

— Знаеш ли в какво се състои тази принуда? — запита Пол.

— Насилие.

Пол почувства, че е достигнал мястото, което го зовеше от самото начало. Беше увиснал в безтегловност. Джихадът го бе сграбчил, за да го тласне по наклонената плоскост, и страшното притегляне на Бъдещето никога нямаше да го освободи оттам.

— Дънкан не е способен на насилие — прошепна Пол.

— Но, сир…

— Кажи ми какво виждаш наоколо — прекъсна го Пол.

— Господарю?

— Пустинята… как изглежда тази вечер?

— Не я ли виждаш!

— Аз нямам очи, Дънкан.

— Но…

— Имам само видението — продължи Пол — и съжалявам, че го имам. Ще умра от ясновидство, знаеше ли го, Дънкан?

— Може би… онова, от което се боиш, няма да стане — промълви голата.

— Какво? Да отрека собственото си пророчество? Как мога, когато хиляди пъти съм го виждал да се сбъдва? Хората го наричат сила, дарба. А то е беда! Не ми позволява да оставя живота си там, където съм го намерил!

— Господарю — измънка голата. — Аз… не е… млади господарю, ти не си… аз…

Той замлъкна. Пол усети смущението му и запита:

— Как ме нарече, Дънкан?

— Какво? Какво? Аз… за момент ми се…

— Нарече ме „млади господарю“.

— Да, така казах.

— Дънкан винаги ме наричаше така. — Пол протегна ръка и докосна лицето на голата. — И това ли беше включено в тлейлаксианското ти обучение?

— Не.

Пол отпусна ръка.

— Тогава?

— Идваше… от мен.

— На двама господари ли служиш?

— Може би.

— Освободи се от голата, Дънкан.

— Как?

— Ти си човек. Направи нещо човешко.

— Аз съм гола!

— Но плътта ти е човешка. Дънкан е вътре.

— Нещо е вътре.

— Не ме интересува как, но ще го направиш — каза Пол.

— Прозрял ли си го?

— По дяволите всички прозрения!

Пол се обърна. Видението връхлиташе насреща му, в него имаше празноти, ала нищо не можеше да го спре.

— Господарю, ако си…

— Тихо! — Пол вдигна ръка. — Чу ли това?

— Какво да съм чул, господарю?

Пол поклати глава. Дънкан не бе чул. Само въображението му ли породи гласа? От пустинята беше долетяло племенното му име — далечно и глухо: „Усул… Ууъуссссуууулллл…“

— Какво има, господарю?

Пол пак тръсна глава. Изпитваше чувството, че го наблюдават. Нещо далече в нощните сенки знаеше, че той е тук. Нещо ли? Не, някой.

— Да, чудесно е… — прошепна той — но най-чудесното беше ти…

— Какво каза, господарю?

— Това е гласът на бъдещето — промълви Пол.

Нейде там безформената човешка вселена се бе втурнала в бесен бяг, танцувайки по мелодията на неговото видение. И сама бе издала могъщ звучен екот. Може би призрачното му ехо нямаше да заглъхне скоро.

— Не разбирам, господарю — каза голата.

— Откъсне ли се задълго от пустинята, свободният умира — каза Пол. — Наричат го „водна болест“. Не е ли странно?

— Много странно.

Напрягайки памет, Пол се опита да си припомни дъха на Чани до него през онази нощ. Къде е облекчението? — беше се учудил тогава. Можеше да си я спомни само как закусваше в утрото, преди да потеглят към пустинята. Неспокойна, раздразнителна…

— Защо си надянал тая вехтория? — бе запитала тя, гледайки черния мундир с бродиран червен ястреб, който се подаваше изпод робата му. — Ти си император!

— Дори и императорът си има любима дреха — бе отвърнал той.

Незнайно защо, в очите на Чани бяха избили истински сълзи — за втори път през живота си нарушаваше племенните задръжки.

Сега, застанал в мрака, Пол разтърка бузите си и усети влага. Кой отдава влага на мъртвите? — запита се той. Лицето бе негово и все пак чуждо. Вятърът смразяваше влажната кожа. Крехка мечта покълна в душата му и веднага повехна. Каква бе тази топка в гърдите? Нещо от храната ли? Колко горестна и жаловита бе другата личност, отдаваща влага на мъртвите. Вятърът го боцкаше с песъчинки. Сега кожата бе изсъхнала и пак ставаше негова. Но чие бе треперенето, което не искаше да го напусне?

И тогава те чуха стенанието, долетяло от далечните дълбини на сийча. То ставаше все по-силно… все по-силно…