Месията на Дюна

Внезапно проблеснала светлина накара голата да се завърти — някой бе разтворил широко херметичната врата. В сиянието той зърна мъж с вулгарно ухилено лице… не! Не ухилено, а изкривено от мъка. Позна го — лейтенант от федейкините на име Тандис. Зад него напираха още мнозина, ала всички бяха замлъкнали при вида на Муад’диб.

— Чани… — промълви Тандис.

— Мъртва е — прошепна Пол. — Чух нейния зов.

Той се обърна към сийча. Познаваше това място. Нямаше къде да се скрие в него. Връхлитащото видение озари цялата тълпа от свободни. Видя Тандис, усети скръбта на федейкина, страха и гнева.

— Няма я вече — каза Пол.

За голата тия думи долетяха сякаш от самото разжарено слънце. Те обгориха гърдите му, гръбнака, кухините на металните му очи. Усети как десницата пълзи към канията на ножа. Собственото му мислене ставаше странно, разпокъсано. Превръщаше се в кукла, здраво стегната с нишки, които потъваха дълбоко в страховитото пожарище. Подчиняваше се на чужди команди, на чужди желания. Нишките дърпаха ръцете, нозете, челюстта му. От устата му се процеждаха звуци — страшни, монотонни звуци…

— Хррак! Храак! Храак!

Ножът се вдигна за удар. В този миг той сграбчи собствения си глас и изрече дрезгави слова:

— Бягай! Млади господарю, бягай!

— Няма да бягаме — каза Пол. — Ще крачим достойно. Ще сторим, каквото се полага.

Мускулите на голата се вцепениха. Той потрепера, люшна се.

„… каквото се полага!“ Думите се мятаха в съзнанието му като огромна риба. „… каквото се полага!“ Ах, звучеше сякаш го бе казал старият дук, дядото на Пол. В младия господар имаше нещичко от стареца. „… каквото се полага!“

Думите започнаха да се раздиплят из съзнанието на голата. От цялото му същество бликаше чувството, че живее два живота едновременно: Хейт-Айдахо-Хейт-Айдахо… Превръщаше се в неподвижна верига от взаимосвързани мигове на битието — и все пак отделни, самотни. В мозъка му нахлуваха стари спомени. Той ги белязваше, пригаждаше ги към новите си разбирания, полагаше началото на сливането им в ново съзнание. Новата личност бе постигнала някаква краткотрайна форма на душевна тирания. Синтезът на възмъжаване си оставаше зареден с опасност от безредици, ала събитията го заставяха да се примири с временното споразумение. Младият господар се нуждаеше от него.

И делото бе сторено. Той разбра, че е Дънкан Айдахо, и макар да помнеше всичко за Хейт, спомените сякаш бяха потайно вмъкнати в него и възпламенени от нажежен катализатор. Пожарището се разсея. Тлейлаксианската принуда бе прогонена.

— Стой до мен, Дънкан — каза Пол. — За много неща ще трябва да разчитам на теб. — И тъй като Дънкан продължаваше да мълчи като в транс, той повтори: — Дънкан!

— Да, аз съм Дънкан.

— Разбира се, че си Дънкан! Това бе мигът на завръщането. А сега ще влезем вътре.

Айдахо закрачи подир Пол. Както в старите времена и все пак някак по-различно. Сега, освободен от тлейлаксианците, той можеше истински да оцени даровете им. Зенсунското обучение му позволяваше да превъзмогне потреса на събитията. Ментатските умения служеха за противотежест. Той прогони всички страхове, издигна се над извора им. Цялото му съзнание се взираше наоколо от островче на безпределно изумление: бе минал през смъртта, а сега беше жив.

— Сир — изрече федейкинът Тандис, когато приближиха до него, — оная жена, Лична, разправя, че трябвало да ви види. Рекох й да чака.

— Благодаря — каза Пол. — Раждането…

— Говорих с лекарите — каза Тандис, тръгвайки след него. — Съобщиха, че имате две деца, и двете живи и здрави.

— Две? — Пол се препъна и подири опора в рамото на Айдахо.

— Момче и момиче — потвърди Тандис. — Видях ги. Хубави бебета, истински свободни.

— Как… как умря тя? — прошепна Пол.

Тандис сведе глава към него.

— Господарю?

— Чани — поясни Пол.

— От раждането било, господарю — задавено изрече Тандис. — Казаха, че бързината му изцедила телесните й сили. Не го разбирам, но това казаха.

— Отведи ме при нея — прошепна Пол.

— Господарю?

— Отведи ме при нея!

— Натам отиваме, господарю. — Тандис отново наклони глава към Пол. — Защо голата е с нож в ръка?

— Прибери ножа, Дънкан — каза Пол. — Времето за насилие отмина.

Изричайки тези думи, той се почувствува по-близък до гласа си, отколкото до гърлото, което пораждаше звуците. Две бебета! Във видението имаше само едно. И все пак миговете течаха така, както ги бе предрекъл. Нейде наблизо имаше личност, изпитваща скръб и гняв. Някой. Собственото му съзнание бе заклещено в хватката на страховита машина за изтезание, свиреща по памет мелодията на неговия живот.

Две бебета?