Месията на Дюна

Пак се препъна. Чани, Чани, помисли той. Нямаше друг избор. Чани, любима, повярвай ми, за теб тази смърт бе по-бърза… и по-милостива. Те щяха да вземат децата ни за заложници, а теб да сложат в клетка и да те разкарват за посмешище, да те хвърлят в робските ями, да те обвиняват за моята смърт. По този начин… по този начин ги унищожаваме и спасяваме децата.

Децата?

И още веднъж се препъна.

Аз позволих да се случи, помисли той. Би трябвало да изпитвам вина.

Врява и суматоха изпълваха пещерата пред тях. Гълчавата се засили точно когато си спомни за това. Да, това бе схемата, неумолимата схема, та дори и с две деца.

Чани е мъртва, каза си Пол.

В някакъв далечен миг на миналото, което той споделяше с всички останали, това бъдеще бе посегнало към него. Бе го заробило и повлякло към бездна, чиито стени се сключваха все по-плътно и по-плътно. Усещаше ги как се затварят около него. Така бе според видението.

Чани е мъртва. Би трябвало да се отдам на скръбта.

Но не така бе според видението.

— Повикахте ли Алая? — запита той.

— Тя е с приятелките на Чани — отвърна Тандис.

Пол усети как тълпата се отдръпва, за да му стори път. Мълчанието бягаше пред него като вълна. Глъчката взе да затихва. Из целия сийч се носеше някаква гъста смес от емоции. Искаше да прокуди хората от видението, ала откри, че е невъзможно. Всяко обърнато подир него лице носеше свой неповторим отпечатък. Безмилостно любопитство изпълваше тия лица. Да, изпитваха и печал, но той долавяше пропилата ги жестокост. Те гледаха как говорещият става ням, как мъдрият става глупец. Та нали и клоунът винаги предизвикваше жестокост?

Това вече не беше погребално бдение, но още не бе и панихида.

Пол усещаше как душата му моли за отдих, ала видението продължаваше да го влачи напред. Само още мъничко, каза си той. Съвсем наблизо го чакаше черен, непрогледен мрак. Там бе мястото, което скръбта и вината откъсваха от видението, мястото, където луната падаше.

Той залитна и сигурно щеше да се строполи, ако Айдахо не бе сграбчил ръката му с яростна сила — Айдахо, монолитно човешко присъствие, знаещ как да споделя безмълвно скръбта му.

— Тук е — каза Тандис.

— Внимателно, сир — изрече Айдахо, като му помагаше да пристъпи през прага.

По лицето на Пол се плъзнаха завеси. Айдахо го дръпна да спре. Сега Пол усети стаята — усети я като отражение по бузите и ушите си. Беше изсечена в скалата и камъкът се криеше зад гоблени.

— Къде е Чани? — прошепна Пол.

— Тук е, Усул — отвърна му гласът на Хара.

От гърдите на Пол се отрони трепетна въздишка. Бе се страхувал, че тялото й вече ще е отнесено към филтрите, където свободните сбираха водата за племето. Така ли бе според видението? Чувствуваше се изоставен в слепотата си.

— Децата? — запита Пол.

— И те са тук, господарю — каза Айдахо.

— Имаш чудесни близнаци, Усул — добави Хара, — момче и момиче. Виждаш ли? Тук са, в люлката.

Две деца, смаяно помисли Пол. Във видението имаше само дъщеря. Той се изплъзна от хватката на Айдахо, пристъпи към мястото, откъдето бе долетял гласът на Хара, блъсна се в нещо твърдо. Изследваше го с длани — очертанията на люлка от метастъкло. Някой хвана лявата му ръка.

— Усул?

Беше Хара. Тя насочи ръката му към дъното на люлката. Пол напипа мека-мека плът. Колко топла беше! Усети под пръстите си ребра, дихание.

— Това е твоят син — прошепна Хара и премести ръката му. — А това е дъщеря ти. — Пръстите й се стегнаха около китката му. — Усул, наистина ли вече си сляп?

Знаеше каква мисъл я вълнува. Слепецът трябва да се изостави в пустинята. Племената на свободните не влачеха излишен товар.

— Отведи ме при Чани — каза Пол, без да отвръща на въпроса.

Хара го извъртя, поведе го наляво.

Пол усети как постепенно е приел факта, че Чани е мъртва. Бе заел мястото си във вселена, която не желаеше, носеше плът, която не му прилягаше. Всяко вдишване нараняваше чувствата му. Две деца! Запита се дали не е навлязъл в тунел, където видението вече никога не ще се завърне. Но сега това му се струваше без значение.

— Къде е брат ми?

Иззад него беше долетял гласът на Алая. Той я чу как се втурва напред, усети властното й присъствие, когато дръпна ръката му от пръстите на Хара.

— Трябва да говоря с теб! — изсъска Алая.

— Един момент — каза Пол.

— Незабавно! Става дума за Лична.

— Знам — каза Пол. — Един момент.

— Нямаш никакъв момент!

— Имам много моменти.

— Но Чани няма!

— Мълчи! — заповяда той. — Чани е мъртва. — Притисна устата й с длан, за да заглуши възраженията. — Повелявам ти да мълчиш! — Усети я, че се отпусна, и дръпна ръка. — Опиши ми какво виждаш.