Месията на Дюна

— Алая — каза Пол, — преговаряй с тази твар. Не мога да преговарям с нещо, което не виждам.

— Мъдро решение — злорадо се изкиска Сцитал. — Е, Алая, какво ми предлагаш от името на брат си?

Пол сведе глава и подири покой сред покоя. Току-що бе зърнал нещо — като видение, но не съвсем същото. Бе видял нож съвсем близо до себе си. Ето!

— Дай ми време за размисъл — каза Алая.

— Ножът ми е търпелив — отвърна Сцитал, — но не и плътта на Чани. Размишлявай колкото е необходимо, не повече.

Пол усети, че очите му мигат. Невъзможно… но истина! Имаше очи! Гледаха под странен ъгъл и хаотично шареха насам-натам. Ето! Ножът изплува пред него. С потресение, от което дъхът му спря, Пол разпозна гледната точка. Тя бе на едно от децата му! Виждаше ножа и ръката на Сцитал от вътрешността на люлката! Острието лъщеше само на сантиметри от бебето. Да… а в другия край на стаята виждаше и себе си — кротък, с клюмнала глава, безобидна фигура, на която никой друг не обръщаше внимание.

— Като начало можете да ни припишете всичките си дялове от ПОСИТ — предложи Сцитал.

— Всичките ли? — понечи да възрази Алая.

— Всичките.

Гледайки се през очите от люлката, Пол измъкна кристалния нож от висящата на колана му кания. Движението пораждаше странно чувство на двойственост. Той измери разстоянието, ъгъла. Втори шанс нямаше да има. Сетне подготви тялото си по бене-гесеритския метод, обтегна се като пружина, готов за праджна — единно концентрирано движение, изискващо сливането на всички мускули в уравновесено и неделимо цяло.

Кристалният нож излетя от ръката му. Размазано от скоростта, млечнобялото острие се вряза в дясното око на Сцитал и отметна главата му назад. Лицетанцьорът размаха ръце и залитна заднешком към стената. Ножът му отскочи със звън от тавана и падна на пода. Стената отблъсна Сцитал, той рухна по очи и издъхна още преди да е докоснал камъка.

Все тъй през очите на младенеца, Пол видя как всички присъстващи се вторачват в сляпото му лице, усети всеобщото изумление. После Алая се хвърли към люлката, приведе се към нея и закри гледката.

— Ох, живи са — въздъхна тя. — Живи са.

— Господарю — прошепна Айдахо, — и това ли го имаше във видението ти?

— Не. — Той махна с ръка. — Остави това.

— Прости ми, Пол — каза Алая. — Но когато онази твар рече, че могат… да възкресят…

— Има цена, която нито един Атреидес не би платил — каза Пол. — Знаеш го.

— Знам — въздъхна тя. — Но се изкуших…

— Кой ли не се изкуши? — кимна Пол.

Той им обърна гръб, пристъпи опипом към стената, облегна се и се опита да разбере какво бе сторил. Как? Как? Очите в люлката! Струваше му се, че е увиснал на ръба на някакво страховито откровение.

„Моите очи, татко.“

Думите-образи искряха сред сляпото му видение.

— Сине! — прошепна Пол тъй тихо, че никой не чу. — Ти… мислиш.

„Да, татко. Гледай!“

Зашеметен, Пол безсилно се отпусна край стената. Чувствуваше се като преобърната и изцедена до дъно бутилка. Край него вихрено прелиташе собственият му живот. Виждаше баща си. Сливаше се с баща си. А по-нататък — и с дядото, и с прадедите. Съзнанието му летеше стремглаво надолу през потресаващия тунел на цялото му родословие по мъжка линия.

— Как? — безмълвно попита той.

Неясни слова-образи долетяха до него, сетне избледняха и изчезнаха, като че напрежението бе прекалено голямо. Пол избърса слюнката в крайчеца на устните си. Спомни си за събуждането на Алая в утробата на лейди Джесика. Но този път нямаше Вода на живота¤, нито свръхдоза меланж… наистина ли нямаше? На това ли се дължеше неутолимият глад на Чани? Или всичко бе някакъв генетичен резултат на родовата му линия, предвиден от светата майка Гайъс Хелън Мохайъм?

Ненадейно Пол се озова в люлката и Алая гукаше отгоре. Ръцете й го докосваха гальовно. Огромното й лице бе увиснало точно над него. После тя го обърна настрана и той видя другарчето си по люлка — момиченце, мършаво, костеливо и силно, както се полага на наследница на пустинята. Главичката му беше покрита с буйна кестеняво-рижа коса. Докато наблюдаваше момиченцето, то отвори очи. Очите! От тях гледаше Чани… и лейди Джесика. Цяла тълпа се взираше в него от тези очи.

— Вижте — подхвърли Алая. — Гледат се.

— На тая възраст бебетата не могат да си фокусират погледа — възрази Хара.

— Аз можех — каза Алая.

Пол усети, че бавно се отделя от безкрайната верига на съзнанието. Отново се озова до своята стена на плача, подпрян на нея. Айдахо леко разтърсваше рамото му.

— Господарю?

— Нека моят син вземе името на баща ми, Лето — каза Пол и се изправи.

— Когато дойде денят за именуване — обеща Хара, — аз ще стоя до теб като приятелка на майката и ще му дам това име.

— И дъщеря ми — добави Пол. — Нека се нарича Ганима¤.

— Усул! — възрази Хара. — Името Ганима е лоша поличба.

— То ти спаси живота — каза Пол. — Има ли значение, че Алая те взимаше на подбив с това име? Дъщеря ми е Ганима — боен трофей.

Пол чу зад гърба си скърцане на колела — изнасяха сламеника с тялото на Чани. Някой подхвана песента на Водния ритуал.