Мистерията на изчезналия амулет

Изтътна гръмотевица и разтърси стъклата на прозорците.

Скоро щеше да се стъмни.

– Хей! Ти там, чакай!

Не забавих крачка.

– Красиво момиче, чакай малко! Надявах се да те видя отново.

Беше частта с „красиво момиче“, която метна примка около крака ми, а гласът я стегна здраво. Прокарах ръка през наскоро накълцаната си коса и погледнах надолу към тъмните си, торбести дрехи. Комплиментът беше балсам за душата ми, гласът бе млад, мъжки и пълен с веселие. Заковах се на място. Тъпо, знам.

Беше момчето със замечтаните очи, което бях видяла в музея, докато търсех ОС.

Станах яркочервена. Това беше денят, в който В’лане усили онова Секс-до-смърт нещо и аз се съблякох насред известната ирландска златна експозиция пред Бог и пред всички.

Изчервена, хукнах отново, шляпайки през локвите. Валеше, жаба, и тротоарите на изпълнения с крек дъблински квартал Темпъл Бар бяха почти празни. Трябваше да стигна донякъде, да се надбягвам с мрака и да избягвам момчета, които ме гледаха как се събличам.

Той закрачи широко с дългите си крака до мен. Не можах да се спра и хвърлих поглед към него. Висок, мургав, със замечтани очи, той беше във възрастта, в която момчетата се превръщат в мъже, в онзи идеален етап, когато са само кадифена кожа върху гъвкави твърди тела, без грам мазнина. Можех да се обзаложа, че има плочки. Определено му беше вляво. Някога преди бих дала всичко за среща с него. Бих се облякла в розово и златно, бих вързала дългата си руса коса на игрива конска опашка и бих боядисала ноктите на ръцете и краката с цвят „младите сърца бият свободни тази вечер“, за да подхождат на тоалета ми.

– Добре, ще тичам с теб тогава – каза той мило. – Закъде си се разбързала толкова?

– Не е твоя работа – отвърнах. Върви си, красиво момче! Вече не пасваш на моя свят. А как ми се искаше!

– Боях се, че няма да те видя отново.

– Дори не ме познаваш. Освен това съм сигурна, че видя повече от достатъчно от мен в музея – казах горчиво.

– Какво имаш предвид?

– Сигурна съм, че знаеш.

Той ми хвърли озадачен поглед.

– Знам само, че трябваше да си тръгна веднага, след като те видях. Иначе щях да закъснея за работа.

Не ме е гледал да се събличам? Част от грозотата в живота ми се стопи.

– Къде работиш?

– Във Факултета по древни езици.

– Къде? – попитах отново. Красив, пък и умен.

– В Тринити.

– Супер! Студент?

– Да. Ти?

Поклатих глава.

– Американка?

Кимнах.

– Ти? – Не говореше като ирландец.

– Малко оттук, малко оттам. Нищо специално – той се усмихна и ми намигна. Замечтани очи, дълги черни мигли.

Еха! Да. Това момче бе специално чак до пръстите на краката си. Исках да го опозная. Исках да го целуна. Исках да плъзна устни по тези мигли. Но той вероятно би свършил като труп, ако се въртеше около мен. Аз убивах чудовища, които другите хора не можеха да видят, и бях прекарала целия ден в полицейското управление по подозрения за убийство на човек, когото не бях убила, вместо на шестнайсет, които убих.

– Остави ме на мира! Не мога да бъда приятелка с теб – казах безцеремонно.

– Това е твърде интригуващо, за да го пропусна. Каква е историята ти, красиво момиче?

– Нямам история. Имам живот. А ти не се вписваш в него.

– Приятел?

– Десетки.

– Наистина?

– Е.

– Хайде, не ме разкарвай!

– Смятай се за разкаран! Чупка! – казах студено.

Той вдигна двете си ръце:

– Добре, разбирам – и спря.

Продължих по тротоара надалеч от него и не погледнах назад. Искаше ми се да заплача.

– Ще бъда наоколо – извика той. – Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш.

Да. Във Факултета по древни езици в Тринити. Отбелязах си наум никога да не ходя там.

– Мисля, че ме познават – казах, когато нахлух през предната врата на книжарницата. Баронс беше зад гишето, не Фиона. Това беше странно. Той дори маркираше покупка като истински човек, който работи. Сряза ме предупредително с поглед – замълчи, госпожице Лейн – и кривна глава към клиента.

– Сложи табелата, че е затворено! – каза той, когато клиентът си отиде. Тръшна един картонен плакат на гишето и започна да пише по него. – Кой мислиш, че те познава?

– Сенките. Те стават... не знам, възбудени, когато ме виждат. Сякаш ме познават и ги вбесявам. Мисля, че са много по-съзнателни, отколкото ти знаеш.

– Мисля, че имаш твърде развито въображение, госпожице Лейн. Сложи ли табелата?

Сложих табелата. Това беше Баронс – деспотичен чак до стоманените върхове на ботушите си.

– Защо? Затваряш рано?

Той довърши писането, дойде при мен и ми подаде плаката, за да го окача на вратата до табелата.

Прочетох го.

– За колко време? – бях изненадана. Книжарницата беше нашето прикритие, а сега той я затваряше?

– Поне няколко седмици. Освен ако не искаш да застанеш на касата, госпожице Лейн.

– Къде е Фиона?

– Фиона е изключила всички лампи и е оставила отворен прозорец снощи.

Олюлях се – физически залитнах назад – и едва не паднах от въздействието на този умствен удар. Хванах се за една масичка, събаряйки няколко дреболии и купчина с последните бестселъри.

– Фиона се е опитала да ме

убие?

 – рекох. Знаех, че не ме харесва, но стига! И това ако не е крайност!