Мистерията на изчезналия амулет

Удълженото работно време, което Фиона наложи неотдавна, беше абсурдно. Нямаше начин да работя по единайсет часа на ден. След като поех отговорността за книжарницата, взех първото си административно решение, като определих ново работно време. Щях да отварям достатъчно късно, за да мога или да спя, или да използвам сутрините, за да се грижа за лични неща. Що се отнася до състоянието на света, бях решила, че то не е мой проблем.

Да отмъстя за Алина (единствена моя кръвна роднина, доколкото знаех, въпреки че нямаше да се гмурна в тези мътни води, нито щях да се обадя у дома точно сега) бе моят първи и единствен приоритет. Е, както и да остана жива.

Днес имах двайсет и седем клиенти, без да броим момчетата, които изгоних. Използвах добре времето си между тях и тъкмо започнах да подреждам снимките, които намерих в къщата на лорд Господар, тези на Алина във и около Дъблин, в нов дневник, който свих от колекцията ръчно подвързани кожени дневници, дето се продаваха в КДБ. Алина.

Боже, защо? Исках да закрещя на тавана. Защо тя? Имаше милиони мръсници в десетки страни по света, защо не беше взел някой от тях? След като вече знаех, че съм осиновена, бях обидена на Бог двойно. Другите хора имаха много роднини. Аз бях имала само една.

Щеше ли да спре да ме боли? Щеше ли някога да спре да ми липсва? Щях ли някога да изживея друг ден без това издълбано място в душата си, което имах отчаяна нужда да запълня с нещо – каквото и да е? За съжаление, дупката бе с формата на Алина и нищо друго нямаше да пасне.

Но... може би отмъщението щеше да смекчи ръбовете ù. Може би смъртта на копелето, което я бе убило, щеше да ги направи по-малко остри, по-малко назъбени и щях да спра да се порязвам на тях.

Подреждането на снимките на Алина в новия дневник беше опреснило скръбта от загубата ù. Вследствие на всичко, което ми се случваше напоследък, се събудих само един или два пъти без мигновената, смазваща мисъл: „Алина е мъртва. Как ще изкарам деня?“ да се мъдри на върха на ума ми. Мислех за неща като: „Обрах мафиот вчера и той ще ме убие“, „Вампирите са истински, кой да повярва?“ или пък: „Боя се, че Баронс е бил приятелят на сестра ми“. Такива неща. Преди седмица бях отстранила окончателно последната мисъл, за мое облекчение.

Сега странното в живота ми бе нещо обичайно, а скръбта и яростта бяха застлани с отмъщение на ниво, с което не можех да се справя.

В мен живееше една Мак, която никога не бях познавала. Не можех да я накарам да се издокара. Не можех да я накарам да вземе вана. Тя не би се събрала с приятно общество. Не можех да хвана и една от мислите ù. Единствената ми надежда беше, че няма внезапно да започне да говори.

Тя беше жаден за кръв примитивен малък дивак.

И мразеше розово.

Запънах пети.

– Няма начин! Няма да ида там! Тегля чертата на обирането на гробове, Баронс.

– Писалката не е твоя.

– Моля? А чия е?

Каква писалка? Реших, че говорим за рушащи се надгробни камъни, светена земя и кражба, която е престъпление срещу догмите на църквата и на хората. Свършихме с обсъждането на писалките на път за насам заедно с плановете ми да поръчам нови, цветни. Слушаше ме да дърдоря с нещо, което подозирам, че беше изумено мълчание. Имам чувството, че малко жени беседват непринудено с Баронс.

„И колко ти плащам, за да управляваш книжарницата ми?“ – попита накрая. В последната минута прибавих малко към сумата, на която бях се спряла по-рано. Когато той се съгласи, едва не извиках от радост, но тъй като в този момент спря вайпъра, за първи път се огледах наоколо.

Бяхме в покрайнините на Южен Дъблин, на тясна алея, точно до много тъмно, много старо гробище. За последен път бях в гробище на погребението на Алина.

Стиснах с ръце студените железни решетки на главния вход и хвърлих мрачен поглед над надгробните камъни.

– Писалката е метафора, госпожице Лейн. Тегленето на черта не е твое право. А мое. Ти си детектор на ОС. Аз съм директор на ОС. Ще минеш през гробището. Особено ме интересуват неотбелязаните гробове зад църквата, но претърси щателно сградата и мястото.

Въздъхнах.

– Какво точно да търся?

– Не знам, може би нищо. Тази църква е построена на мястото на древен кръг за срещи, някога председателстван от самата Велика повелителка на Шийте зрящите.

– С други думи – промърморих, – вероятно ме пращаш за зелен хайвер.

– Помниш ли гривната, която В’лане ти предложи?

– Има ли нещо, което не знаеш?

– Според легендата има много гривни, всяка с различно предназначение. Пак според легендата в древни времена Шийте зрящите събирали всяка реликва на Фае, която успеели да пипнат, и ако се окажела неразрушима, я скривали на място, където вярвали, че човечеството никога няма да я намери. Някои казват, че когато християнството навлязло в Ирландия, Шийте зрящите поощрявали строежа на църквите на определени места, дори правели дарения за тях, може би за да запазят тайните си безопасно заровени на осветена земя. Според законите изкопаването и преместването на останки е строго прилагано.

Звучеше ми правдоподобно.