Мистерията на изчезналия амулет

– Опитай се да не ни убиеш, госпожице Лейн!

Плъзнах се зад волана.

– Вайпър, SR10, купе, шест скорости, V-образен двигател с десет цилиндъра, петстотин и десет коня при 5600 оборота в минута, от нула до сто за 3,9 секунди – избъбрих щастливо. Той се засмя.

Опазих ни живи. Едва.

Мисля, че в човешката природа е заложено да свива гнездо. Дори бездомниците си запазват специална пейка в парка или място под моста и го покриват с предмети, плячкосани от нечий боклук. Всички искат свое безопасно, топло, сухо място в света и ако нямат, ще направят всичко по силите си, за да си го създадат с това, което имат.

Аз свих гнездо на първия етаж на КДБ. Пренаредих мебелите, прибрах скучното кафяво покривало в килер и го замених с копринено жълто, занесох две свещи с аромат на праскови и сметана от стаята си, включих новия си усилвател зад касата и пуснах весели мелодии, а също така сложих снимки на семейството си върху телевизора на предшественичката ми.

„МакКайла Лейн е тук“ – говореше всичко.

За един детектор на ОС и убиец на чудовища продаването на книги през деня беше желан отдих. Харесваше ми пикантния аромат на горящите свещи, чистата, нова миризма на прясно отпечатани вестници и лъскави списания. Харесваше ми да маркирам продажбите и да слушам звука, който издаваше касата. Наслаждавах се на вечния ритуал от вземането на пари в замяна на стоки. Допадаше ми начинът, по който дървото по подовете и рафтовете блестеше на следобедното слънце. Обичах да лежа по гръб на гишето, когато нямаше никого наоколо, и да се опитвам да разгадая стенописа на тавана четири етажа над мен. Наслаждавах се на дребното удоволствие да препоръчвам книги и да чета препоръчаните ми от клиентите. Всичко се съчетаваше по един топъл, уютен начин.

В четири часа в сряда следобед с изненада се хванах, че обикалям из магазина, тананикайки под нос и чувствайки се почти... отне ми няколко мига да определя чувството... добре.

Тогава влезе инспектор Джейни.

И ако това не бе достатъчно лошо, с него беше баща ми.

Шест

–Това ли е дъщеря ви, господин Лейн? – попита инспекторът.

Баща ми спря пред вратата и се взря сурово в мен. Докоснах рязко с ръка накълцаната си коса, мъчително наясно с натъртванията по лицето си и с копието, затъкнато в ботуша ми.

– Мак, бебче, това ти ли си? – попита. Джак Лейн изглеждаше шокиран, ужасен и толкова облекчен, че едва не избухнах в сълзи.

Прочистих гърло.

– Здрасти, тате!

– „Здрасти, тате“? – повтори той. – „Здрасти, тате“ ли каза току-що? След всичко, което преживях, за да те намеря, ще ми пробутваш „здрасти, тате“?

О-хо! Бях загазила. Когато използваше този тон, се търкаляха глави. Висок сто осемдесет и осем сантиметра, адвокат по корпоративни данъци, който се занимава със Службата за държавните приходи от името на клиентите си и често е по-добър от нея, Джак Лейн е умен, чаровен, говори възпитано и е корав като тигър, когато го предизвикат. А по начина, по който заглаждаше посребрената си тъмна коса и по който святкаха тъмните му очи, можех да отсъдя, че в момента е много предизвикан.

Имаше късмет, че все още го наричах „тате“, си мислех горчиво. И двамата знаехме, че не е.

Той тръгна към мен със свити очи.

– МакКайла Евелина Лейн, какво, за бога, си направила с косата си? И лицето ти! Това синини ли са? Кога за последен път взе душ? Багажа ли си изгуби? Ти не носиш... Боже, Мак, изглеждаш ужасно! Какво е станало... – той прекъсна, поклати глава и насочи пръст към мен. – Трябва да знаеш, млада госпожице, че оставих майка ти с родителите ù преди четири дни. Зарязах всеки случай, по който работя, за да долетя тук и да те заведа у дома. Имаш ли представа какъв удар беше да открия, че не си в „Кларин“ от повече от седмица? И никой не знаеше къде си отишла. Проверяваше ли имейла си, Мак? Можеше ли да вдигнеш телефон? Вървях нагоре-надолу по тези печални, дъждовни, пълни с препъващи се пияници улици, взирах се във всяко лице, претърсвах пълните с боклуци улички за теб и се молех на Бог да не те намеря да лежиш с лицето надолу на някоя от тях като сестра ти. Щях да се самоубия, вместо да отнеса новината у дома на майка ти и да я убия с нея.

Сълзите, които бях сдържала, рукнаха като водопад. Може да нямах неговата ДНК в тялото си, но той нямаше как да не е повече мой баща.

Той премина през стаята с големи крачки и ме притисна в топла прегръдка до широките си гърди, които винаги миришеха на мента и афтършейф, а усещането бе както винаги – като на най-безопасното място на света.

За съжаление, вече знаех. Нямаше безопасно място. Не за мен. Не сега. И определено не за него. Не тук.

Вървял е из Дъблин и ме е търсил? Благослових съдбата, която го бе пощадила, държейки го настрани от Мрачната зона, и го бе защитила по уличките от Ънсийли. Ако нещо се бе случило с него, щеше да тежи двойно на съвестта ми. Какво си мислех, като избягвах имейла си и отказвах да се обадя у дома? Разбира се, че щеше да дойде да ме търси. Татко никога не е приемал „не“ за отговор.