Мистерията на изчезналия амулет

Едва не изскочих от кожата си.

– Иска ми се да спреш да правиш това – протегнах врат, за да му хвърля поглед през рамо. Как такъв голям мъж се движеше толкова тихо? Той отново стоеше зад мен, докато провеждах разговор, и никой от нас не го бе чул да приближава. Вбеси ме още повече това, че знаеше първото име на баща ми. Не му го бях казала.

Татко се надигна по начин, по който големите, самоуверени мъже го правят – бавно, разгъвайки се до последния сантиметър от височината си, и изглеждаше дори още по-голям. Изражението му бе резервирано, но издаваше интерес. Беше любопитен да се срещне с новия ми работодател, въпреки факта, че вече бе решил повече да не работя за него.

Изражението му се смени в мига, в който видя Баронс. Замръзна, затвори се и се втвърди.

– Джерико Баронс – представи се и протегна ръка.

Татко се взря в нея и за няколко мига не бях сигурна, че ще я поеме. После наклони глава и мъжете стиснаха ръце.

И задържаха. Сякаш беше някакво състезание и който пуснеше пръв, можеше да се лиши от някоя топка.

Погледнах от единия към другия и разбрах, че татко и Баронс провеждат един от онези безсловесни разговори, които водим с Баронс от време на време. Въпреки че езикът по природа ми бе чужд, аз съм израсла в дълбокия Юг, където мъжкото его е грубо и е с размера на пикапа му, а жените получават ранно и интересно образование в не толкова финия рев на тестостерона.

„Тя е моя дъщеря, идиот такъв, и ако мислиш за пениса си, когато я гледаш, ще го изтръгна и ще те обеся на него.“

„Опитай!“

„Твърде стар си за нея. Остави я на мира!“

Исках да кажа на татко, че е много далеч от истината с това твърдение, но въпреки упоритата решителност, с която се опитах да ги прекъсна и да изкажа мнението си, никой от тях не погледна към мен.

„Мислиш ли? Обзалагам се, че не ме смята за твърде стар. Защо не попиташ нея? (Баронс го каза само за да го вбеси. Разбира се, че го смятах за твърде стар за мен. Не че изобщо мисля за него по този начин.)

„Отвеждам я у дома.“

„Опитай!“ (Баронс е човек на досадно малко думи.)

„Тя ще избере мен пред теб“ – каза му татко гордо.

Баронс се изсмя.

– Мак, бебче – каза татко, без дори да откъсне очи от Баронс, – събирай си нещата! Отиваме си у дома.

Изстенах. Разбира се, бих избрала татко пред Баронс, ако ми бе даден честен избор. Но нямах такъв избор. Не ми бе дадено много напоследък. Знаех, че отказът ми ще го нарани. А трябваше да го нараня, защото трябваше да го накарам да си тръгне.

– Съжалявам, тате, но аз оставам тук – казах меко.

Джак Лейн трепна. Откъсна поглед от Баронс и се втренчи в мен със студен укор, но не преди да видя болката и промяната в израза на адвоката, който не успя да залепи достатъчно бързо.

Тъмните очи на Баронс блеснаха. Доколкото зависеше от него, разговорът бе приключил.

На другата сутрин отидох с татко на летището, за да го изпратя.

Снощи не можех да повярвам, че ще го накарам да замине, и май не съм сигурна, че аз съм тази, която го направи.

Остана в книжарницата, в една от допълнителните спални на четвъртия етаж, и ме държа будна до три сутринта. Извади всеки аргумент, за който можеше да се сети (а повярвайте ми, адвокатите могат да ви изтощят с аргументи), опитвайки се да ме накара да променя решението си. Направихме нещо, което никога не сме правили – легнахме си ядосани един на друг.

Ала тази сутрин той бе напълно различен човек. Събудих се и го намерих долу да пие кафе с Баронс в кабинета. Посрещна ме с една от онези големи, всеобхващащи прегръдки, които толкова обичам. Беше отпочинал, любещ и, както обикновено – чаровен. Мъж, който, макар да бе два пъти по-стар от моите съученички от гимназията, ги бе карал да се кикотят като малоумни. Беше енергичен, весел и като цяло в по-добро разположение на духа, отколкото го бях виждала след смъртта на Алина.

Усмихна се и разтърси ръката на Баронс, когато тръгнахме с нещо, което приличаше на истинско приятелско отношение, дори уважение.

Предполагам, че Баронс бе споделил нещо за себе си с баща ми, което разкриваше скрита почтеност на характера, която още не бях видяла и което бе успокоило ума на адвоката Джак Лейн. Каквато и тема за разговор да бяха намерили той и Баронс, беше свършила чудеса.

След кратка спирка в хотела на баща ми, за да си вземе багажа, плик кроасани и кафе, ние запълнихме времето си на път за летището, обсъждайки любимите си теми – коли и новите модели, показани на последното автомобилно изложение.

На терминала се потопих в още една прегръдка, пратих моята любов на мама, обещах да се обадя скоро и успях да се върна в книжарницата навреме, за да отворя.

Имах добър ден, но бях започнала да осъзнавам, че животът обича да те ритне в зъбите точно когато започнеш да се отпускаш и свалиш гарда.