Мистерията на изчезналия амулет

Мисля, че гледах твърде много стари филми напоследък посред нощ, когато не можех да спя, защото безтелесният глас, който ми предложи съвет в този момент, звучеше много като Джон Уейн.

„Раздвижи се, малък каубой!“ – каза той със сух и гробовно провлачен глас. Няма да повярвате през колко неща ме е прекарал този съвет оттогава. Когато всичко друго изчезне, топките са единственото, което ти е останало. Въпросът е дали твоите са направени от плът и кръв, или от стомана.

Докато разтърсвах ръката на Дерек О’Баниън, копието, което бях откраднала от брат му, преди да го доведа до непреднамерената му смърт, прогори вътрешната част на бедрото ми като дамга от ада. Не обърнах внимание.

– Боже, брат ви изчезнал ли е? – примигнах към него.

– Да.

– Откога?

– За последен път е бил видян преди две седмици.

– Колко ужасно! – възкликнах. – Какво ви води в нашата книжарница?

Той се вгледа в мен и внезапно се почудих как съм могла да пропусна приликата. Същите студени очи, които ме гледаха преди две седмици в бърлогата на мафиота, облепена с кръстове и религиозна иконография, сега гледаха към мен. Някои биха отбелязали, че Роки и брат му Дерек са черни ирландци, но научих от Баронс, който знаеше всичко за всеки, че тази свирепа, безмилостна кръв, която тече във вените на О’Баниън, е на далечни саудитски предшевственици.

– Спирах във всеки магазин по тази улица. Има три коли на уличката зад тази книжарница. Знаете ли нещо за тях?

Поклатих глава.

– Не. Защо?

– Те принадлежат на... сътрудници на брат ми. Чудех се дали не знаете кога са били оставени там и защо. Дали не сте чули или видели нещо. Може би четвърта черна кола? Много скъпа?

Поклатих отново глава.

– Наистина изобщо не ходя отзад и не обръщам внимание на колите. Шефът ми изхвърля боклука. Аз просто работя тук. Опитвам се да стоя вътре през повечето време. Уличките ме плашат – бях започнала да дърдоря. Захапах леко вътрешната страна на бузата си, за да се спра. – Говорихте ли с полицията? – насърчих го. Върви там, махни се оттук, тихо си пожелавах.

Усмивката на Дерек О’Баниън беше остра като нож.

– Ние, О’Баниън, не тревожим полицията с нашите проблеми. Сами се грижим за тях – рече и ме проучи с клинично безразличие. Целият флирт си бе отишъл. – Откога работите тук?

– Три дни – казах правдиво.

– Нова сте в града.

– Хм.

– Как се казвате?

– Мак.

Той се засмя.

– Не приличате на шотландка.

Дали не ми се предоставяше по-безопасна тема?

– А как изглеждам? – попитах леко, подпирайки хълбок на гишето и леко извивайки гръб. Върни се на флирта с мен, подканваше позата на тялото ми.

Той ме огледа от глава до пети.

– Проблем – каза след миг с лека, сексуално заредена усмивка.

Засмях се.

– Не съм, наистина.

– Жалко – парира той. Но можех да позная, че умът му не бе изцяло във флирта, а бе насочен към брат му. И нещо друго можех напълно да разбера. Беше насочен към лова на истината, към възмездие. Що за прищявка на съдбата ни бе направила сродни души? Мен и този мъж? О, извинете! Не беше прищявка на съдбата. Бях аз.

Той извади визитка от портфейла си, писалка от джоба и надраска нещо на гърба.

– Ако видите или чуете нещо, ще ми кажете, нали, Мак? – той взе ръката ми, обърна я с дланта нагоре и постави върху нея усмивка преди визитката. – По всяко време. Ден или нощ. Каквото и да е. Без значение колко незначително ви се струва.

Кимнах.

– Мисля, че е мъртъв – ми каза Дерек О’Баниън. – И ще убия копелето, което го е направило.

Кимнах отново.

– Той ми беше брат.

Кимнах за трети път.

– Сестра ми беше убита – изтърсих.

Погледът му се изостри с нов интерес. Внезапно станах нещо повече в очите му, от поредното флиртуващо красиво момиче.

– Тогава разбирате желанието за мъст – каза той меко.

– Разбирам го – съгласих се.

– Обадете ми се по всяко време, Мак! – каза той. – Мисля, че ви харесвам.

Гледах как излиза в мълчание.

Когато вратата се затвори зад него, изтичах в банята, заключих се и се облегнах на вратата, където стоях и се взирах в огледалото, опитвайки се да се примиря с двойните отражения.

Аз търсех чудовището, което бе убило сестра ми. Но аз бях чудовището, което бе убило брат му.

Когато излязох от банята, се огледах наоколо и с облекчение открих, че не са влизали други клиенти. Бях забравила да сложа надписа „Ще се върна след пет минути“, който направих вчера, за да покривам отскачането ми до тоалетната.

Побързах да обърна табелата. Отново затворих рано. Баронс просто трябваше да го приеме. Не беше много рано, пък и не му трябваха пари.

Докато нагласях табелката, направих грешката да погледна през прозореца.

Беше почти тъмно. Хората по тези места наричат времето от денонощието, когато денят леко преминава в нощ, сумрак или здрач.

Бях неспособна да реша кое е по-лошо: инспектор Джейни, който седеше на пейка няколко врати вдясно и дори не се преструваше, че чете вестника в ръката си, загърнатото в черно привидение, което стоеше точно отсреща през улицата и ме гледаше изпод пепелявите сенки на мъждивата улична лампа или Дерек О’Баниън, който излезе от магазин през две врати, обърна се наляво и се отправи право към Мрачната зона.