Мистерията на изчезналия амулет

– Кой е работодателят тук, госпожице Лейн?

– Кой е детекторът на ОС?

– Има ли причина да не искаш да отидеш в университета?

– Не – отвърнах. Не бях в настроение да говоря за замечтани очи и срещи, които не можех да имам.

– Тогава какъв е проблемът ти, госпожице Лейн?

– Не трябва ли да ме е страх, че лорд Господар може да ме хване, докато съм навън?

– Тревожеше ли се за това, когато позволи на Дерек О’Баниън да натика езика си в гърлото ти?

Сковах се.

– Той отиваше в Мрачната зона, Баронс?

– И? Един проблем по-малко за нас.

Поклатих глава.

– Аз не съм като теб, Баронс. Не съм мъртва отвътре.

Усмивката му стана с десет оттенъка по-ледена.

– И какво направи? Изтича след него и му се предложи на сребърен поднос, за да го върнеш?

Почти. А после трябваше да прекарам следващите три часа и половина в клуб в центъра, да танцувам и да флиртувам с него, стараейки се да държа ръцете му далеч от мен, докато инспектор Джейни гледаше от маса в ъгъла. Опитвах се да използвам достатъчно много от времето му, че да отклоня желанието му да се върне и да търси в Мрачната зона през нощта. А накрая пробвах да се извиня учтиво и се провалих.

Също като брат си Дерек О’Баниън бе свикнал да става неговото, а ако не станеше, да притиска по-силно. В сляпата ми решителност да отклоня вината за още една смърт, бях забравила, че той има кръвна връзка с човека, който брутално бе убил двайсет и седем души за една нощ, за да получи това, което иска.

До единайсет и половина вече не можех да поемам повече. С всяко питие, което гаврътваше, той пускаше все по-смело ръцете си и демонстрираше по-лошо отношение. Тъй като не успях да се измъкна елегантно, в пристъп на отчаяние се извиних с тоалетната и се опитах да се измъкна през една странична врата. Реших да му се обадя утре, да се престоря, че ми е прилошало, и ако ме поканеше отново, да се изплъзвам, да отлагам и да лъжа. Наистина не исках още един О’Баниън да ми е ядосан в този град. Един бе достатъчен.

Хвана ме пред тоалетната, блъсна ме до стената и ме целуна толкова грубо, че не бях в състояние да дишам. Притисната между тялото му и тухлената стена, се замаях от липсата на кислород. Устата ми още бе подута и натъртена. Съзрях вълнението в очите му и разбрах, че е мъж, който се възбужда от безпомощността на жената. Припомних си ресторанта на брат му – внимателно сресаните и строго контролирани жени, това, че на сервитьорите бе забранено да сервират на жена ястие или питие, освен ако мъж не го е поръчал за нея. О’Баниън не бяха приятни мъже.

Когато най-после се отскубнах, направих сцена, шумно обвинявайки го, че ми натрапва вниманието си, след като вече му бях казала десет пъти, че не ме интересува. Ако това беше някой друг, биячите щяха да са го изхвърлили от клуба, но в Дъблин никой не изхвърля един О’Баниън. Вместо това изхвърлиха мен. Лепенката на задните ми части – инспекторът, гледаше със свити очи и скръстени ръце, без да вдигне пръст, за да ми помогне.

Тази вечер си създадох още един враг, сякаш вече нямах достатъчно.

Все пак обаче осъществих целта си, а не беше никак лесно.

Когато погледнах през прозореца и видях, че Дерек О’Баниън се отправя към смъртоносното си рандеву със Сенките, ме обзе желание да сложа табелата, да заключа вратата, да се свия с някоя добра книга и да се престоря, че навън няма нищо и нищо лошо не е на път да стане. Изглежда, в мен има везни, които никога не съм имала, или поне не бях наясно, че имам, и не мога да се отърва от чувството, че ако не се опитвам да ги държа балансирани, ще загубя нещо, което няма да мога да си върна.

Затова се принудих да изляза от книжарницата в бързо сгъстяващия се мрак. Погледнах инспектора и стиснах зъби срещу тягостното чувство на страх, което ме обгръщаше всеки път, когато видех ужасяващото черно привидение да наблюдава, да чака. Вдигнах високо брадичка и се накарах да мина точно покрай него, сякаш не съществуваше. А доколкото можех да кажа, то не съществуваше, защото Джейни изобщо не му обърна внимание, а О’Баниън със сигурност не го бе погледнал на връщане, но пък тогава аз дръпнах потника си надолу, за да разкрия шокиращо количество пазва в опита си да го върна. Направих за единия О’Баниън това, което не бях успяла да направя за другия, и везните в мен се уравновесиха малко.

Надявах се да продължи търсенето си утре на дневна светлина и да не спре тук по пътя си. Но ако въпреки усилията ми се върнеше в изоставения квартал тази нощ, е, аз бях направила всичко по силите си и, честно казано, не бях сигурна, че е толкова важно някой О’Баниън да остане сред живите. Татко казва, че в ада има специално място за мъже, които насилват жени. Има Ънсийли чудовища, а има и такива хора.

– Добре ли се целува той, госпожице Лейн? – попита Баронс, гледайки ме внимателно.

Изтрих уста с опакото на ръката си при спомена.

– Беше като да съм притежавана.

– На някои жени това им харесва.

– Не и на мен.

– Може би зависи от мъжа, който те притежава.

– Съмнявам се. Не можех да дишам, докато ме целуваше.