Мистерията на изчезналия амулет

Полетът от Дъблин до Кардиф отне малко повече от час. Приземихме се в Рууз – на около десет минути от столицата – в единайсет и петнайсет. Един шофьор тръгна след нас и ни съпроводи до чакащия сребрист майбах 62. Нямам представа къде отидохме след това, защото никога не съм била в такава кола и бях твърде заета да изследвам луксозното купе, за да забележа нещо повече от уличните светлини, прелитащи покрай нас, последвани от мрак отвъд панорамния стъклен покрив. Наклоних седалката си почти хоризонтално. Изпробвах опциите за масаж. Погалих меката кожа и блестящото дърво. Наблюдавах скоростта, с която профучавахме в нощта през апаратите на покрива.

– Когато пристигнем, ще заемеш мястото си и няма да мърдаш – каза Баронс за пети път. – Не си чеши носа, не си играй с косата, не си трий лицето и независимо какво ти казвам, не кимай! Говори ми, но тихо! Хората ще слушат, ако могат. Бъди дискретна!

– Неподвижна като котка, тиха като мишка – повторих, преглеждайки подбора на филми към моя личен телевизор с плосък екран. Колата беше способна на това, което критиците наричат „скоростно изпълнение“, вдигайки от нула до сто за пет секунди. Баронс трябва да е сериозен колекционер, щом нашият домакин бе изпратил такава кола за него.

Не забелязвах обкръжението си, докато Баронс не ми помогна да изляза от колата, затъквайки ръката ми в неговата. Облеклото ми за тази вечер ми харесваше повече от всичко, което ми бе избирал досега. Носех черен костюм „Шанел“, който бе съвсем делови, обувки със секси токчета, които никак не бяха делови, и изкуствени диаманти на ушите, китките и врата. Бях зализала късите си тъмни къдрици с гел зад ушите. Изглеждах като купчина пари и това усещане ми харесваше. На кого не би му харесало? Досега най-скъпият тоалет, който бях обличала, беше роклята ми за бала. Винаги съм смятала, че следващата скъпа рокля, която облека, ще бъде тази, която тате ще ми купи за сватбата, и ако животът е добър, ще имам още около половин дузина между нея и погребението ми. Определено никога не бях залагала на висша мода, скъпи коли, незаконни търгове и мъже, които носят копринени ризи и италиански костюми с платинени и диамантени копчета за ръкавели.

Когато най-накрая погледнах наоколо, стреснато открих, че сме на безлюден селски път. Корави мъже в още по-корави костюми ни поведоха към сенчеста пътека през гората и ни спряха пред обрасъл рид. Бях озадачена, докато не разтвориха гъстата зеленина, разкривайки стоманена врата отстрани на насипа. Поведоха ни през него, надолу по безкрайна тясна стълба от бетон, през дълъг бетонен тунел, обграден с тръби и жици, към голяма, правоъгълна стая.

– Ние сме в бомбоубежище – каза Баронс в ухото ми. Почти три етажа под земята.

Нямам нищо против да ви кажа, че ме побиваха тръпки, и то не малко, от това, че съм толкова дълбоко под земята и че има само един изход, който беше далеч назад, а между нас и него имаше дузина тежко въоръжени мъже. Нямам клаустрофобия, но обичам да виждам открито небе над себе си или поне да знам, че то е точно от другата страна на стените, с които съм обградена. Усещането тук бе по-скоро като да съм погребана жива. Мисля, че по-скоро бих умряла в ядрена катастрофа, отколкото да живея в бетонна кутия двайсет години.

– Прелестно! – измърморих. – Това да не е като твоето под... Ох! – ботушът на Баронс беше върху крака ми и ако натиснеше още малко, щях да стана на палачинка.

– Има време и място за любопитство, госпожице Лейн. Това не е такова. Тук всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб.

– Съжалявам! – казах и наистина го мислех. Можех да разбера, ако не искаше тези хора да знаят, че има подземно хранилище. И ако не бях толкова объркана от обстановката, щях да помисля, преди да го изтърся. – Слез от крака ми!

Той ми хвърли поглед, който не подлежеше на описание, защото имаше няколко такива погледа и всеки можеше да напише томове книги.

– Бдителна съм, кълна се! – казах сърдито. Мразя да се чувствам като риба на сухо, а аз не само че плясках по брега, но и бях дребна рибка сред акули. – И няма да кажа и дума повече, освен ако не говориш с мен. Така добре ли е?

Той ми отправи стегната и доволна усмивка и се отправихме към местата си.

Стаята беше в бетон от пода до тавана без никакви довършителни работи. Оголени тръби и жици минаваха по цялата дължина на тавана. В средата имаше четиридесет метални сгъваеми стола – по пет реда с по четири стола на всеки от двете страни на тясна пътека. Повечето столове вече бяха заети от хора с елегантно вечерно облекло. Тези, които разговаряха, го правеха с приглушен шепот.

В предната част на помещението имаше централен подиум, ограден от маси, покрити с предмети, украсени с драпирано кадифе. Още подобни предмети бяха подредени на стената зад него.

Баронс ме погледна. Внимавах да не кимна.