Мистерията на изчезналия амулет

– Заяви, че се е опитала само да те сплаши. Искала е да те накара да си идеш у дома. Дори помислих, че е успяла. Къде беше цял ден?

Бях твърде замаяна от злобата на Фиона, за да му отговоря. Беше достатъчно лошо, че трябва да си пазя гърба от всички познати гадости. Не бях достатъчно изкусна в женските хитрости, за да видя, че се задава по-изтънчена гадост.

– Боже, какво е направила? – вдишах. – Промъкнала се е късно снощи? Как се е измъкнала самата тя?

– По същия начин, както и ти, предполагам. Фенерчета. Трябва да призная, госпожице Лейн, впечатлен съм колко добре си успяла да изчистиш мястото. Трябва да е имало Сенки навсякъде.

– Имаше и не го направих. Изчистих само част от тях. В’лане направи останалото – казах разсеяно. Каква ирония, че така упорито се опитвах да я спася от същите тези чудовища, които беше пратила за мен!

За миг настъпи ледена тишина, после Баронс избухна:

– Какво? В’лане е бил тук? В моя магазин? – пръстите му се впиха в рамото ми.

– Ох, Баронс! Нараняваш ме! – сопнах се.

Той ме пусна веднага.

Баронс бе опасно силен. Мисля, че трябва непрестанно да бъде нащрек какво докосва, в противен случай чупи кости. Разтрих ръката си. Утре щях да имам синини. Отново.

– Моите извинения, госпожице Лейн! Е?

– Не, разбира се, не беше в магазина. Ти нали имаш стражи? Като говорим за това, защо твоите стражи не задържаха Сенките навън?

– Настроени са само срещу определени неща.

– Защо не срещу всичко?

– Стражите искат... ресурси. Защитата има цена. Всичката сила има. Светлините служат достатъчно добре, за да държат Сенките навън. Освен това те са глупави.

– Не съм сигурна – възразих. Разказах му за тази, която се изправи срещу мен в задната стая, за това как изгубих фенерчетата си и останах само с кутия кибрит, клечките от който почти свършиха, как В’лане се появи на уличката и прогони Сенките.

Той ме изслуша внимателно, разпита ме за разговора ни с В’лане, заключавайки с:

– Чука ли го?

– Моля?! – извиках. – Не, разбира се! – разтрих лицето си с две ръце и го задържах скрито за минутка. – Нямаше ли да съм пристрастена, ако го бях направила? – попитах и вдигнах лице.

Баронс ме изгледа със студени тъмни очи.

– Не и ако те предпази.

– Могат ли да правят това? Наистина ли?

– Опитай се да не бъдеш толкова заинтригувана, госпожице Лейн!

– Не съм – казах в защита.

– Добре. Не му се доверяваш, нали?

– Не се доверявам на никого. Нито на него. Нито на теб. На никого.

– Тогава може и да останеш жива. Къде беше днес?

– Фиона не ти ли каза? – попитах. Учех се от неговите номера. Отговаряй на въпроса с въпрос! Разсейвай! Отбягвай!

– Тя не беше особено учтива, когато я... уволних – имаше колебание преди думата „уволних“, почти неуловимо, освен ако не познаваш човека.

– Ами ако се върне и се опита да ме нарани отново?

– Не се тревожи! Къде беше?

Разказах му за Гарда, за деня, който прекарах в управлението, и за това, че О’Дъфи е мъртъв.

– И мислят, че си срязала гърлото на мъж, почти два пъти по-едър от теб? – той се изсмя. – Това е абсурдно.

Внезапно дълбоко спокойствие обзе ума ми. Не бях казала на Баронс как е умрял О’Дъфи.

– Да, ами… – разфучах се – знаеш какви са ченгетата. Между другото,

ти

къде беше напоследък? Имах нужда от помощ няколко пъти за последните двайсет и четири часа.

– Изглежда, си се справила достатъчно добре и сама. И новият ти приятел

В’лане

ти е помогнал – каза името по такъв начин, сякаш принцът бе скоклива малка фея, а не мъжествен, смъртоносно прелъстителен Фае. – Какво е станало с прозореца отзад?

Нямах намерение да признавам на човек, който вече знаеше как е умрял О’Дъфи, че знам за чудовището под гаража. Свих рамене.

– Не знам. Какво?

– Счупен е. Чу ли нещо миналата нощ?

– Ръцете ми бяха пълни, Баронс.

– Със Сенки, не с В’лане, надявам се.

– Ха!

– Не си била в гаража ми, нали?

– Не.

– Не би ме лъгала, нали?

– Не, разбира се – отвърнах. Не повече, отколкото ти би ме излъгал, не добавих. Честност между крадци и така нататък.

– Е, тогава лека нощ, госпожице Лейн! – той наклони глава и тихо мина през междинните врати към задната част на сградата.

Въздъхнах и започнах да събирам различните книги и дреболии, които съборих от масичката. Не можех да накарам ума си да приеме мисълта, че Фиона се е промъкнала през нощта и е изключила всички светлини. Да ме прогони, петунията ми! Тази жена искаше да умра. Не можех да си представя някой, който познава Баронс достатъчно добре, да развие толкова силни чувства към него. И все пак знаех, че има нещо между тях двамата, дори да беше само близостта и чувството за притежание, постигнати вследствие на дълго сътрудничество.

От задната част на сградата се чу вой на ярост. Миг по-късно Баронс нахлу през междинните врати, влачейки персийски килим зад себе си.

– Какво

е

това? – попита той.

– Килим? – примигнах, мислейки що за тъп въпрос.

– Знам, че е килим. Какви са

тези

неща? – той тикна килима под носа ми, мушкайки пръст в дузина прогорени места.

– Изгорено?