Мистерията на изчезналия амулет

Подадох на момичето дневника си, отворен на страницата, на която бях скицирала Фае.

Тя трепна, захлопна го и се взря в мен.

– Как смееш? Ако искаш да се вкараш в опасност, давай, но не повличай и мен със себе си! – викна тя. Грабна книгата, раницата и чадъра, скочи и хукна с котешка грациозност.

Втурнах се след нея. Исках да я разпитам за толкова много неща. Исках да знам как е научила какво е. Исках да знам кой я е обучил и исках да се срещна с тази личност. Исках да науча повече за наследството си, и то не от Баронс, който имаше планове в плановете. Кого заблуждавах? Въпреки че беше с години по-млада от мен, в този град бе самотно и един приятел щеше да ми дойде добре.

Бях добър спринтьор. Помогна ми и това, че носех кецове, а тя беше със сандали. Въпреки че се стрелкаше от улица на улица, изблъсквайки туристи и продавачи, аз продължавах да я настигам и накрая тя се гмурна в една уличка, спря и се завъртя. Отметна огнените си къдрици и ми хвърли поглед. С котешки светещите си зелено-златисти очи тя огледа светкавично уличката, настилката, стените, покривите, а накрая небето над тях.

– Небето? – намръщих се. Това изобщо не ми харесваше. – Защо?

– Дявол да го вземе! Как, по дяволите, си оцеляла толкова дълго?

Тя беше твърде млада, за да ругае.

– Внимавай с езика! Майка ми би ти измила устата.

Тя ми хвърли войнствен поглед.

– Моята майка щеше да те предаде на Съвета и щеше да ги накара да те заключат за това, че си опасност за себе си и за другите.

– Съвет? Какъв съвет? – попитах. Нима бе възможно? Имаше ли толкова много като нас? Бяха ли организирани, както Баронс каза, че са били в старите дни? – Имаш предвид съвет на Шийте...

– Млъкни! – изсъска тя. – Ще докараш смъртта на всички ни.

– Има ли такъв? – настоях. – Съвет на... знаеш, хора като нас? – попитах отново. Ако беше така, трябваше да се срещна с тях. Ако още не знаеха за лорд Господар и неговия портал, трябваше да научат. Може би можех да прехвърля цялата тази гадна работа на някого другиго, на цял съвет. Да си измия ръцете, да се съсредоточа в мисълта за отмъщение, може би дори да получа помощ в изпълнението му. Дали сестра ми не ги беше познавала, дали не беше се срещала с тях?

– Млъкни! – тя отново огледа небето.

Това ме правеше неспокойна.

– Защо все гледаш нагоре?

Тя затвори очи, поклати глава и изглеждаше така, сякаш призоваваше Исус, Мария, Йосиф и всички останали светци да я дарят с търпение. Когато отново отвори очи, скочи към мен и изтръгна дневника изпод ръката ми.

– Писалка! – настоя тя. Извадих една от чантата и я пуснах в ръката ù.

Тя написа:

„Ти и аз сме тук, но вятърът е навсякъде. Не му хвърляй думи, които не искаш да бъдат последвани до теб.“

– Това е ужасно мелодраматично! – опитах се да омаловажа нещата дори само за да прогоня ледените тръпки по гърба си.

– Това е едно от първите правила, които учим – каза тя с язвителен поглед. – Аз го научих, когато бях на три. Ти си стара. Трябва да знаеш.

Наежих се.

– Не съм стара. От кого го научи?

– От баба ми.

– Ето, ти имаш от кого. Аз бях осиновена. Никой не ми е казал нищо. Трябваше да уча всичко сама и мисля, че се справям ужасно добре. Колко добре би се справила ти съвсем сама?

Тя сви рамене и ме дари с поглед, който казваше, че би се справила много по-добре от мен, защото е умна и специална. О, самоувереността на младостта! Колко ми липсваше!

– Е, какво има на небето? – настоях. Бях ли плъх, както се чувствах, и имаше ли сови над главата ми?

Тя обърна на чиста страница и написа още една дума. Въпреки че мастилото беше розово, думата се появи мрачна и злокобна на страницата. „Ловци“ – пишеше. Ледът, който почти бях успяла да прогоня, се върна като мразовит шип, забит в гърба ми, и се плъзна през сърцето ми. Ловците бяха ужасяващата каста крилати Ънсийли, чиято първична функция бе да ловят и да убиват Шийте зрящи.

Тя затвори дневника.

– Били са забелязани – каза само с устни.

– В Дъблин? – отвърнах ужасена, оглеждайки внимателно небето.

Тя кимна.

– Как се казваш?

– Мак – отвърнах тихо. Исках ли името ми да се носи по вятъра? – А ти?

– Дани. Мак коя?

– Лейн – това беше достатъчно засега. Колко бе странно да имаш чувството, че не притежаваш съвсем последното си име.

– Къде мога да те намеря, Мак?

Започнах да ù казвам номера на новия си мобилен телефон, но тя поклати бързо глава.

– Във времена като това се придържаме към старите начини. Къде си отседнала?

Дадох ù адреса на „Книги и дреболии „Баронс“.

– Там работя. За Джерико Баронс – огледах внимателно лицето ù, за да разбера дали го познава. – Той е един от нас.

Тя ме изгледа странно.

– Мислиш ли?

Кимнах и отворих на чиста страница в дневника. Написах:

„Има ли много като нас?“

„Не съм аз тази, която ще отговаря на въпросите ти – надраска тя. – Някой ще се свърже с теб скоро.“

– Кога?

– Не знам. От тях зависи.

– Трябват ми отговори. Дани, видях неща. Съветът знае ли какво става в този град?

Светлите ù очи пламнаха и тя поклати яростно глава.

Изгледах я раздразнено.

– Е, кажи на твоя някой да побърза! Нещата бързо се влошават – отново отворих дневника.