Мистерията на изчезналия амулет

И ако исках още доказателства за това, че клишираният дух беше просто това – видение, плод на възбудено въображение, – трябваше само да си припомня, че Баронс, Джейни и Дерек О’Баниън не го видяха, когато бяха близо до него. Джейни и О’Баниън не бяха точно убедително доказателство, но Баронс беше. Мили боже, той можеше да надуши целувка по мен! Той не пропускаше нищо.

– Да не е, защото убих Роки О’Баниън и хората му? Затова ли продължавам да те виждам? Защото събрах дрехите им и ги хвърлих на боклука вместо да ги пратя в полицията или на съпругите им? – рекох. Бях получила своя дял класове по психология в колежа. Знаех, че напълно здрав човешки ум би могъл да си прави номера, а моят не беше здрав. Беше натежал от мисли за отмъщение, от съжаления и от бързо увеличаващи се грехове. – Знам, че не е, защото убих всички онези Ънсийли в склада или защото намушках Малуш. Това ме кара да се чувствам – изучих го за момент. Колко честна трябваше да бъда със себе си, за да се отърва от него? – Да не е, защото оставих мама у дома в Ашфорд да скърби. Боя се, че тя никога няма да се оправи без мен.

Или мрачният замисъл на това нещо се бе породил много преди това? Дали семената му не бяха посети в някой топъл слънчев ден до плувния басейн. Ден, в който се протягах лениво, разглезената ми кожа събираше тен, а аз слушах щастлива, безмозъчна музика, докато на шест хиляди и петстотин километра кръвта на сестра ми изтичаше на мръсна уличка в Дъблин?

Може би беше, защото говорех с Алина всяка седмица в продължение на месеци и нито веднъж не забелязах нищо в гласа ù, нито веднъж не извадих глава от щастливия си малък свят достатъчно, че да усетя, че има нещо нередно в нейния. Или защото изтървах глупавия си мобилен телефон в басейна и бидейки твърде мързелива да взема друг, пропуснах нейното предсмъртно обаждане и моя последен шанс в живота да чуя гласа ù.

– Да не е, защото я провалих? Това ли е? Да не би да те виждам, защото се срамувам, че съм тази, която е жива?

Мрак се завихри под гуглата на привидението, безименен, копринен мрак без вина, който обещаваше забвение. Дали подсъзнателно не го търсех? Дали животът ми не бе станал толкова чужд и ужасен, че исках да спре и (точно обратното на мъчителния страх от смъртта, мислех, че заслужавам смърт) дали не утешавах себе си с обещанието за нея?

Не, това бе твърде сложно за мен. Нямах самоубийствени наклонности. Аз вярвах в щастливата развръзка и дори всички чудовища и вина на света нямаше да променят това.

Тогава какво? Не можех да се сетя за нищо друго, от което би трябвало да се чувствам зле, и, честно казано, не бях в настроение да търся, да се психоанализирам, строена там с ненужен зъбобол.

Не бях яла нищо след закуска, краката ме боляха от целодневното ходене и бях уморена. Исках обилна храна, топлина и добра книга за четене.

Не трябваше ли да съм способна да прогоня собствените си демони? Чувствах се като най-големия идиот, но опитах.

– Махай се, подъл демон! – извиках и запратих фенерчето по него.

То премина право през него и отскочи от тухлената стена отзад. Когато издрънча на павираната улица, моят Мрачен жътвар беше изчезнал.

Невероятно много ми се искаше да вярвам, че няма да се появи отново.

Десет

–Защо лорд Господар още не е дошъл за мен? Минаха две седмици – дадох глас на тревогата, която ангажираше ума ми цял ден, когато Баронс влезе в книжарницата в понеделник вечер, час преди обичайното.

Отново валеше. За разлика от улиците, притокът от клиенти бе пресъхнал. Въпреки липсата на клиенти се чувствах гузна да затварям рано толкова често, откакто бях започнала новата си работа, и бях решена тази вечер да не заключвам вратата преди седем. Намерих си занимание да презаредя рафтовете и да избърша праха от поставките.

– Подозирам, госпожице Лейн – каза той, затваряйки вратата след себе си, – че нашата отсрочка е въпрос на удобство. Забележи „нашата“ в това изречение, в случай че безразсъдно обмисляш да удариш отново съвсем сама.

Никога нямаше да ме остави да забравя, че щях да умра онзи ден, когато отидох в Мрачната зона съвсем сама, ако не бе дошъл след мен. Не ми пукаше. Можеше да ми натяква колкото иска. Неговата тирания вече почти не ми действаше.

– Удобство ли? – попитах. Определено беше удобно за мен, но мисля, че Баронс нямаше предвид това.

– Неговото. Вероятно е зает с нещо друго в момента. Може би е заминал за света на Фае, когато изчезна през портала, а времето там тече различно.

– Така каза и В’лане – рекох. Изпразних касата, преброих банкнотите на купчини, после започнах да вкарвам цифри в сметачната машина. Магазинът не беше компютъризиран, поради което счетоводството бе истинска досада.

Той ме изгледа.

– Двамата ставате съвсем приказливи, така ли, госпожице Лейн? Кога го видя за последен път? Какво още ти каза той?

– Аз задавам въпросите тази вечер – заявих. Някой ден щях да напиша книга „Как да диктуваш на диктатор и да се изплъзваш на изплъзвач“, с подзаглавие „Как да се справяш с Джерико Баронс“.

Той изсумтя.