Мистерията на изчезналия амулет

„Аз съм Нул – написах. – И знам за лорд Господар и за Шинсар...“

Светкавично изтръгна дневника от ръката ми и съдра страницата, преди да мигна. Направи го толкова плавно и бързо, че писалката ми все още бе във въздуха над страница, която вече не беше там, и все още оформях буквата Д.

Нищо нормално не можеше да се движи толкова бързо. Тя беше реагирала с нечовешка скорост. Взрях се в устатото, палаво лице.

– Какво си ти?

– Същото като теб. Скрити таланти се будят във времена на нужда – каза тя, наблюдавайки ме. – Ти имаш своите таланти, аз имам моите. Всеки ден научаваме все повече за това кои сме били и какво ставаме отново.

– Ти ме остави да те хвана – обвиних я. Можеше да ме надбяга за едно тупване на сърцето. Кого заблуждавах? Това хлапе сигурно можеше да прескача малки сгради.

– И?

– Защо?

Тя сви рамене.

– Не трябваше, но бях любопитна. Роуина прати неколцина от нас да те намерят, да научат къде си отседнала. Естествено, аз съм тази, която те забеляза първа. Тя те изкара много силна – огледа ме пренебрежително. – Но май не е така.

– Коя е Роуина? – попитах. Имах предчувствие и то не ми харесваше.

– Стара жена. С посребрена коса. Изглежда крехка. Но не е.

Точно както подозирах, старата жена, която срещнах през първата си нощ в Дъблин и станах жертва на гнева ù, тъй като се загледах прекалено дълго в първото Фае, което видях. По-късно, когато В’лане едва не ме изнасили в музея, просто си стоя, без да направи каквото и да е. След това ме последва, настоявайки, че съм осиновена.

– Заведи ме при нея! – казах. Мразех я, задето разкъса моя свят с думите си. Но имах нужда да узная повече за нейната истина. Тя ме нарече О’Конър, спомена някой на име Патрона. Знаеше ли откъде съм дошла? Почти не можех да си позволя следващата мисъл. Тя ме плашеше толкова, колкото ме очароваше, чувствах я като предателство спрямо родителите си, към всичко, което бях и което съм правила през последните двайсет и две години. „Имах ли роднини някъде в Ирландия? Братовчед, чичо, смеех ли да мисля за това... сестра?“

– Роуина ще определи времето – каза Дани. Когато се намръщих и отворих уста да споря, тя отстъпи назад и вдигна ръце. – Хей, не се сърди на мен! Аз съм просто пратеник. А тя ще ми скъса ушите, че изобщо съм ти предала някакво съобщение – внезапно се ухили поразително. – Но ще ù мине. Мисли, че съм нещо изключително. Имам четирийсет и седем убийства.

Убийства? Фае ли имаше предвид? С какво ги убиваше това нахакано хлапе?

Тя се обърна и тръгна така,сякаш имаше крила на краката, и аз знаех, че нямам никакъв шанс да я хвана. Защо аз не получих свръхчовешка скорост? Можеше да ми свърши работа вече десетки пъти.

– Мак – изстреля тя през рамо, – още нещо. И ако споменеш пред Роуина, че аз съм ти казала, ще излъжа. Но трябва да знаеш. Няма мъже сред нас. Никога не е имало. Каквото и да е твоят работодател, той не е един от нас.

Върнах се през Темпъл Бар с късовете музика, носеща се от отворени прозорци, и с шумните клиенти, препъващи се през отворените врати на кръчмите.

Когато за първи път минах през тази част на града, ме обсипаха със свиркания и подвиквания, а аз им се насладих. Бях онзи тип момичета, които, за да привлекат внимание, се обличат в хващащи окото тоалети, съчетани с подходящи аксесоари. Тази вечер с торбестите дрехи и практичните кецове, без никакъв грим и със зализана от дъжда коса, преминаването ми през изпълнения с крек купонджийски квартал мина незабелязано и бях благодарна за това. Единствената тълпа, която ме интересуваше, беше тази в главата ми. Мислите се тъпчеха във всяко ъгълче на мозъка ми и се ръгаха с лакти, докато се опитваха да привлекат вниманието ми.

До този момент Баронс бе единственият ми източник на информация за това какво съм аз и какво става около мен. Но току-що научих, че има друг източник на информация, който бе организиран. Имаше други Шийте зрящи, които се бореха и убиваха Фае. Най-малкото едно смело четиринайсетгодишно момиче със скорост на супергерой.

Досега, без дори да знам името ù, се отнасях скептично към Роуина. Смятах я за свадлива стара жена, която вероятно познава неколцина други като нас и е достатъчно стара, за да си спомни поне малко от знанията Шийте. Не бях и мечтала, че може да е включена в общност на Шийте зрящи, в активна мрежа със съвет и правила, и с майки, които да учат децата си от раждането им как да се справят с това, което са. Древният анклав, за който Баронс ми каза на гробището, съществуваше и до днес.

Бях ядосана, че не ме покани в тази общност в нощта, в която се срещнахме, нощта, когато видях първото Фае и едва не се издадох. Всъщност щях да се издам, ако тя не се бе намесила.

Но не, тя не ме взе под крилото си, когато толкова отчаяно се нуждаех от помощ, и не ме научи как да оцелявам. Роуина ме прогони и ми каза да ида да умра на друго място.

И точно това щях да направя – щях да умра, ако пътят ми не се бе пресякъл с този на Джерико Баронс.