Мистерията на изчезналия амулет

– Ако илюзията за контрол те утешава, госпожице Лейн, тогава на всяка цена се дръж за нея!

– Задник! – хвърлих му поглед – точно копие на неговия.

Той се засмя, аз зяпнах, после мигнах и погледнах настрани. Стегнах с ластик парите, сложих ги в кожена кесия и въведох крайните цифри на сбора за деня. За момент Баронс не изглеждаше мрачен, заплашителен и студен, а мрачен, заплашителен и... топъл. Всъщност, когато се засмя, изглеждаше... ами... дори секси.

Направих гримаса. Очевидно бях изяла нещо лошо на обяд. Записах дневния оборот в счетоводната книга, прибрах кесията в сейфа зад мен, после заобиколих гишето и сложих табелата „затворено“ на вратата. Помахах на инспектор Джейни, докато заключвах. Не виждах смисъл да се преструвам, че не е там. Надявах се да е мокър, да му е студено и да е отегчен до сълзи. Наистина нямах нужда напомнянето за смъртта на О’Дъфи да се взира в лицето ми цял ден.

– Ами Малуш? – попитах. – Сигурно ли е, че е мъртъв? – Толкова много се тревожех за враговете, които виждах редовно, че забравих да се тревожа за тези, които не бях виждала от известно време.

Малуш – роден Джон Джонстън Джуниър, син на богат британски финансист – удобно изгуби и двамата си родители в автомобилна катастрофа, която не бе разкрита за съжаление на застрахователната компания, и придоби състояние от почти един милиард долара по същото време – всичко това на крехката възраст двайсет и четири години. Бързо се отърва от досадно повтарящото се име, прие единичното Малуш и влезе отново в обществото като един от последните немъртви. Това стана преди осем или девет години. Оттогава той придоби световен култ от последователи, които пътуваха на тълпи до готическото имение в южната част на Дъблин, където вампирът с лимонени очи и дрехи в стил стиймпънк поддържаше собствен двор.

Дали наистина беше вампир, или не (Баронс, изглежда, не вярваше), всички можеха само да предполагат. Аз знам със сигурност, че беше нещо повече от човек. Леденоблед, висок, със стройно мускулесто тяло на танцьор; видях как подхвърля един висок над два метра, набит телохранител през стаята с един-единствен удар с опакото на ръката си. Телохранителят умря. Все още не бях сигурна как аз оцелях след удара, който поех онзи ден в Мрачната зона, след като го намушках с копието си.

– Имаше паметна служба в неговия двор миналата седмица – отвърна Баронс.

Да! Точно това чаках – неговите последователи да го оплакват.

– Значи е мъртъв – насърчих го да каже думите. Въпреки че новината ми вдъхна увереност, исках словесно потвърждение от Баронс, че по петите ми има един лош по-малко.

Той не каза нищо.

– О, защо просто не го кажеш? Ако изнасяш паметна служба за някого, който е немъртъв, тогава той вече не е „не“, което значи, че е мъртъв. Нали? Иначе щяха да изнасят зловеща служба „добре дошъл обратно към живота“, а не плачливата „винаги ще те помним“.

– Казах ти, госпожице Лейн, никога не вярвай, че нещо е мъртво...

– Знам, знам! „Докато не го изгориш, не разръчкаш пепелта му, а после не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея.“

Погледнах го студено и завъртях очи. Според Баронс някои неща не можеха да бъдат убити. Сериозно намекна, че вампирите спадат в тази категория. Очевидно Баронс не беше чел „Вампири за глупаци“. Според слуховете авторите ù, които интервюираха стотици немъртви в търсене на истината, която дори глупаците можеха да проследят (Малуш бе толкова известен, че му посветиха цяла глава), вампирите лесно можеха да бъдат набучени с кол и убивани, и бяха обект на всякакви земни ограничения и страдания.

– Адвокатът му беше на търга, госпожице Лейн, наддаваше упорито за няколко предмета, включително за амулета.

Надеждите ми се спукаха като гума на пирони.

– Той е жив?

– Няма да е мъдро да спекулираме. Възможно е някой друг да преследва интересите му, като използва неговото име и неговите представители за прикритие. Може би лорд Господар е поел контрол върху финансите и последователите на Малуш. Няма какво да го спре.

Плашеща мисъл. Каквито и фанатични последователи да беше успял да събере Малуш, не се съмнявах, че лорд Господар би могъл да ги увеличи десеторно. Видях го само веднъж, но лицето му бе трайно запечатано в паметта ми с подробности. Изучавах с часове снимките, които бяха правили със сестра ми във и около Дъблин. Той беше нечовешки красив. Като Фае, но не Фае. Възприятието ми на Шийте зрящ за него беше объркано, както и за Малуш. Човек... но... не съвсем човек.

Бях сигурна в едно – по скалата за чар от едно до десет бившият приятел на сестра ми бе на единайсето място. Последователите на Малуш нямаше да имат шанс. Щяха да паднат на колене в молитва за един удар на сърцето. В нощта, когато откраднах онзи ОС, който Малуш криеше от лорд Господар, видях достатъчно негови почитатели, за да знам, че толкова отчаяно търсят нещо, за което да живеят, че биха умрели, за да го получат. Това бе по-голям оксиморон от всичко, за което можех да се сетя. Да не споменаваме, че беше просто тъпо.