Многоръкият бог на далайна

— Че аз не наказвам нея — намръщи се одонтът. — Тя да си живее и да си работи.

— Ако погубим сина й, тя няма да работи. Познавам я добре — тя е луда. Изобщо няма да работи.

Одонтът се замисли. Разбираше, че Мунаг е прав — не току-така казваха, че е по-лесно да пресушиш далайна, отколкото да накараш сушач да работи, ако не иска. А пък без харвах лошо му се пишеше — царственият ван много държеше на артилерията и налагаше строги наказания на одонтите, ако харвахът не беше достатъчно и не пристигаше навреме. Да не говорим, че провинциите с мокри оройхони, където се събира харвахът, и с огнени, където се суши, не бяха много. Така че спокойствието и дори самата длъжност на Хооргон зависеха не толкова от реда в поверените му оройхони, колкото от производството на избухващия прашец. Напоследък този проблем не го беше тревожил, но сега Хооргон разбра, че не бива да заравя за него. И че колкото и да не му се ще, след като няма други сушачи, ще се наложи да изпълни искането на тази луда тайза и да пусне изчадието й.

Хооргон погледна жената по-внимателно. Най-обикновена гнилоядка, мръсна и чорлава. И дори не подозираше колко много зависи от уменията и късмета си. Особено от късмета — вече работеше цяла година и досега нито един взрив. От друга страна, може и да не беше толкова глупава. Пък и лицето й май не беше чак толкова мръсно, а под грубия й жанч се виждаше талх, а в тукашните земи само жените на церегите носеха талх. Одонтът тръсна глава — за миг му се стори, че вижда на шията на гнилоядката бисерна огърлица. Е, не, не можеше да бъде! Всички гнилоядки бяха глупави, мръсни и без съмнение и тази беше точно такава и беше извикала просто от глупост, а не от нещо друго. Той, владетелят на тези земи, господарят на живота и смъртта, щеше да й покаже мястото й.

И одонтът вдигна ръка, призовавайки към тишина.

— Момчето е извършило престъпление, което не може да се остави безнаказано — почна той, — но понеже е още много малко, за него ще отговаря майка му.

И я погледна. Тя като че ли веднага се беше успокоила и по лицето й нямаше и сянка на уплаха. Под жанча пак за миг му се мерна призракът на бисерната огърлица. Е, тази жена явно си знаеше цената, а може би просто не знаеше що е това страх. Да, той непременно трябваше бързо да потърси нови сушачи. Засега обаче… Одонтът въздъхна и довърши присъдата си:

— Наказанието за виновницата е следното: до три дни тя трябва да донесе осем ямха сух харвах.

— Утре почва мягмарът — каза майката на Шооран. — Няма да имам какво да суша.

Ха, гнилоядката най-после май че се притесни!

— Ще ти донесат харвах — злорадо каза Хооргон. И за да затвърди победата си, добави: — Момчето го набийте.

И дойде мягмарът — веселият мягмар, лудешкият мягмар, великият мягмар. Всички — и благородниците, и обикновените хора, и разбойниците дори, го празнуваха по всички оройхони. На този ден старецът Тенгер е свършил делото си и пак на този ден Йороол-Гуй празнува влизането си в новия си дом. Всяка година на първия ден на мягмар плавно надигащият се и отпускащ се далайн кипва и се покрива с пяна, защото в бездънните му дълбини танцува владетелят на всичко живо, вечният и неунищожим Йороол-Гуй. И далайнът бушува и изхвърля на брега невероятни чудовища, които не можеш да видиш по никое друго време. Единствено самият многорък господар на далайна не се появява на повърхността през цялата празнична седмица — никога.

И доволни от това, че са в безопасност, благородниците и свещениците тръгват към далайна да поднесат дарове на живото и жестоко божество и да измолят късмет и още богатства, а обикновените хора бързат, защото ги чака тежка, но благодатна работа. Надигналият се далайн залива шавара и изтласква всички гадове, живеещи там. Тукките и остроперите гвараанзи излизат на оройхоните посред бял ден и просто трябва да ги хванеш.

На сухите оройхони също настъпват промени. Изворите, които през цялата година лека-полека пресъхват, набират нова сила и растителността бурно започва да избуява. Първата реколта след мягмара винаги е най-богатата и по нея може да се съди каква ще е цялата идна година. Земеделците, които живеят на сухо и в безопасност, също тръгват към далайна, за да измолят от бога добра вода. И хвърлят в запенените дълбини ръкойки хлебна трева и направени от кал човешки фигурки. Хвърлят и други, по-сериозни дарове. И пеят жално и унило, а после, след молитвите за пречистване, се отдават на разгул и разврат — кой за каквото му стигат средствата.

По мягмарите се броят годините: земеделците може да си отчитат месеците по събраните реколти, но на мокрите оройхони няма друг начин за измерване на времето. Благодатният мягмар е залог за бъдещ живот и за бъдещи нещастия. И — нали е само една седмица — минава като един миг, и щом мръсната пяна в далайна се слегне, многоръкият убиец излиза от дълбините, за да докаже колко напусто са били жертвите и молитвите пред лицето на безсърдечния Йороол-Гуй.