Многоръкият бог на далайна

Когато стигна, пламъците вече бяха изгаснали. Майка му лежеше до пропукания от взрива авар, от който бавно, като лигави вътрешности на авхай, изтичаше разтопен камък. Шооран хвана майка си под мишниците, повлече я настрани от огъня и изхлипа:

— Мамо, ей сегичка ще ти мине…

Майка му, изглежда, в последния момент беше вдигнала ръка да защити очите си, или може би пръсналият се камък я беше ударил по-надолу, но лицето й беше почти незасегнато и Шооран се мъчеше да гледа само него и да не поглежда гърдите и корема, истинска каша от парчета жанч, въглени, камъчета и потъмняла спечена кръв.

— Мамо — хлипаше Шооран, — сега ще те сложа да си легнеш и ще ти донеса вода. Имаме още малко…

Отпуснатата й глава се люшкаше между лактите му, бисерната огърлица се скъса и падна в краката му като прощален подарък. И Шооран чак сега разбра, че нито вода, нито нищо няма да помогне.