Многоръкият бог на далайна

Когато стъпиха на земята долу, се оказа, че тя е дори по-невероятна, отколкото изглеждаше отгоре. Разстоянията тук можеха да се измерват само с цели оройхони. Дърветата бяха толкова високи, че всички епитети и сравнения, измислени за най-древните туйвани, не вършеха работа и изглеждаха направо смешни. Пръснатите навсякъде камъни бяха колкото суур-тесеги, а за да стигнат до реката, трябваше да изкачат някакъв невероятно огромен хълм, който можеше да се сравни само с последния оройхон, който Шооран беше издигнал. И никъде никаква храна — само на някакви храсти в една падина имаше някакви дребни плодчета. Един от разузнавачите каза, че не били отровни, но били много горчиви. Еетгон откъсна едно плодче, сдъвка го, изплю го и се съгласи, че е точно така.

Водата в реката беше дълбока, бавна и зеленикава като туловището на Йороол-Гуй. Там, където покрай брега беше прозрачна, се виждаха риби. Бяха мънички, колкото детско пръстче, но навътре, в тъмните дълбини, можеше да има и истински гиганти.

— Не хапят — каза командирът на разузнавачите. — А ей онези горе — и показа някакви същества, които се носеха във въздуха над реката — ги ядат. Всички други зверове пък пият вода от реката. Ние пихме от един извор наблизо. В него няма риби и водата е хубава. Но е малко.

— Ако водата в реката е отровна, ще е трудно — каза Еетгон.

Шооран клекна, гребна от реката с шепи и изпи водата на две големи глътки. Беше топла и на вкус като водата на ручей преди мягмар, и миришеше на нещо като трева.

Не! — със закъснение викна Еетгон.

— Много хубава вода — каза Шооран.

— Тя и рибата от далайна е хубава, когато почнеш да я ядеш — обади се един от разузнавачите. — Обаче после…

Така или иначе не можем без вода, значи някой трябваше да я опита — каза Шооран.

— Но не и ти — изръмжа Еетгон, а после се обърна към хората си и нареди: — Ако остане жив, спуснете и два бовера, мъжки и женски, и вижте дали могат да живеят тук. И им направете ограда, за да не отплуват и рибите да не могат да влязат при тях.

Продължиха покрай реката. Шооран стъпваше предпазливо и очакваше първите признаци на отравянето. Не го беше страх — просто се мъчеше да разбере защо толкова безразсъдно беше решил да провери дали водата става за пиене. И накрая разбра — илбечът Шооран просто вече не беше нужен на никого. Беше свършил работата си и сега го пазеха денонощно просто за всеки случай. Сега беше ред на други да работят — други спускаха хората с подемника, други опъваха палатки, защото тук долу нощем беше студено.

Отрядите разузнавачи бяха навлезли надалече в страната и пътят им вече се измерваше не с оройхони, а с далайни. Ловците бяха изнамерили начини да убиват бързоногите животни и щяха да носят месо — други щяха да ограждат боверите, не те. Еетгон изслушваше донесенията и даваше нареждания, все едно цял живот беше живял тук и отдавна бе свикнал с огромните пространства. Всички правеха нещо, всички имаха работа, но единственото, което можеше да направи Шооран, беше пръв да отпие от водата на реката.

Излязоха в някакво огромно поле, по което растеше висока като хохиур трева, и почнаха да късат класовете и — но те бяха празни, без никакви зърна. Това беше лошо — ловците не можеха да изхранят всички, трябваше и да се сее и жъне. Един набит разузнавач, бивш брат, предложи да изкоренят цялото поле и да го засеят с хлебна трева, също както горе засяваха новите оройхони. И щом Еетгон кимна одобрително, забърза към подемника.

Шооран пристъпи към Еетгон и го пипна по лакътя. Владетелят се обърна, погледна го и попита:

— Какво има? Отрови ли се?

— Не, водата става за пиене. Но… — Шооран се запъна, — но защо съм ви? И защо ме пазят денонощно? Вече съм никой. Защо не ме пуснеш с разузнавачите и ловците?

— А, не — каза Еетгон. — Само мъдрият Тенгер знае какво ни чака, така че трябва да си ми подръка. Щом искаш да работиш обаче — върви с него да копаеш и сееш. — И посочи отдалечаващия се към подемника мъж.

— Благодаря! — викна Шооран, без да се обръща: вече тичаше.

Повелителят на вселената, великият ван, беше объркан.

През последните месеци като че ли самата съдба се беше обърнала срещу него. Земята не раждаше, земеделците бягаха, никой не плащаше данъци, в мирните доскоро провинции и области се надигаше непокорство, имаше дори и явни бунтове. Дори най-верните сред верните, церегите от личната му охрана започнаха да не изпълняват даваните им заповеди, щом складовете и избите почнаха да се опразват. Да не говорим, че не бяха успели да хванат илбеча и да спасят далайна. Колкото до последното, самата мисъл, че омразният и плашещ далайн всъщност е единственият източник на живот, нанесе последния удар върху реда и закона. Защото кой ще уважава и почита властта, когато целият свят се обръща надолу с главата?

А после дойде вестта, че далайна вече го няма, че аварите са изгаснали и че Стената на Тенгер е рухнала.

— Лъжа! — викна ванът. — Не е вярно! — Но веднага заповяда: — Сложете охрана покрай сухата ивица, никой да не стъпва до аварите!