Многоръкият бог на далайна

Още много хора се спускаха на новата земя след падането на стената. Бунтовници и цереги, оцелели сектанти от жителите на общините и много, много други. Част от тях се присъединяваха към колонията, основана от Еетгон, и приемаха законите й, други се опитваха да живеят сами. Мнозина загиваха, други оцеляваха, но живееха в нищета и се превръщаха в диви зверове. С тези хора трябваше да се съобразяват, но те все пак не представляваха сериозен проблем. Оказа се обаче, че от другата страна на далайна одонтът Моертал е успял да запази държавата си и също е направил долу голяма колония.

Шооран не се интересуваше какъв ще е резултатът от преговорите. В края на краищата земята тук беше предостатъчно и владетелите едва ли щяха да се карат за земя. А пък щом Еетгон смяташе, че присъствието на илбеча в стана му може да му донесе някакви изгоди, той не мислеше да възразява — щеше да облича каквото му наредят и да се прави на важен. Нищо повече не можеха да искат от него.

При Моертал Шооран видя неколцина познати. Особено се зарадва да види Турчин: той вече беше станал одонт, макар че Моертал не му беше дал никаква власт — Турчин просто командваше двойна дузина цереги и се разхождаше гордо, запасал костен ятаган. Не позна Шооран, дори не се осмели да го приближи и само го гледаше отдалече със страх и възхита.

За сметка на това Моертал веднага дойде при него и го заговори — на „вие“, но твърдо, както винаги.

— Срещали сме се — каза старецът. — Лицето ми ви е познато.

— Служех при вас като церег, благородни одонте — каза Шооран. — А после пуснах от затвора разказвача Чаарлах и дезертирах.

— Това си го спомням много добре — каза Моертал. — Значи старият мошеник все пак е знаел кой е илбечът и затова се държеше така дръзко.

— Не, той не знаеше нищо — възрази Шооран. — Просто беше безстрашен.

Този кратък разговор беше единственото участие на Шооран в държавните дела. На следващия ден той се върна да копае нивите.

Вторият път беше, когато го включиха в една далечна експедиция. На нивата дотърча задъхан вестоносец и съобщи:

— Еетгон те вика. Ловците са намерили алдан-тесега!

Еетгон лично поведе отряда — животът в колонията течеше спокойно и можеше да си позволи да остави поданиците си сами. Пътят се оказа неочаквано дълъг, въпреки че видяха алдан-тесега още на осмия ден след като потеглиха: извисяваше се над бледолилавата линия на хоризонта като огромен светъл купол. Изглеждаше близо, все едно могат да стигнат до него само за няколко часа, но минаваше ден след ден и той си оставаше все така далече пред тях.

Четири дни вървяха през непроходими гъсталаци и прекосяваха тъмни, пълни с риба реки и потоци. После гората свърши и излязоха в безкрайно поле, обрасло с висока трева. Алдан-тесегът все така стърчеше пред тях и ги дразнеше с измамната си близост.

В отряда започна да се шушука, че тайнственият връх е недостижим. И дори онези, които не бяха суеверни, вече се страхуваха, че няма да могат да се върнат от това пътуване. Накрая дори непреклонният Еетгон трябваше да се съобрази с настроенията на хората си и каза, че ако до два дни не стигнат целта си, ще тръгнат обратно. Всички се ободриха и закрачиха по-бързо, още повече че вече наистина наближаваха алдан-тесега.

Отблизо той не приличаше на планина. Беше стена, висока и гладка, и препречваше цялата земя. Беше толкова висока, че на човек му се струваше, че дори се извива над него, към зенита. И беше недостъпна — в плътния камък не се виждаше дори една пукнатина.

Тръгнаха покрай нея, натам, където им се беше сторило, че тя свършва. Вървяха цял ден и вечерта стигнаха. Стената обаче не свършваше, а просто завиваше под прав ъгъл и продължаваше до хоризонта през степта.

Шооран долепи ръце до нея и усети как студът на скалата прониква чак до сърцето му. Стената се извисяваше над тях — нелепа, не на място в този криволичещ, нетърпящ прави линии свят. Такова нещо просто не можеше да съществува тук, нали правите ъгли бяха останали горе, в предишния им живот.

— Знам какво е това — каза Шооран. — Това не е алдан-тесегът. Това е далайн. Само че стената му още не е паднала.

— И какво ще правим? — попита Еетгон.

— Нищо. Ще се връщаме.

В първото селище, до което стигнаха след двуседмичното си отсъствие, им съобщиха неприятни новини. Една нощ всички подемници — а те бяха няколко дузини — били развалени и вече не можело да се стигне горе. Не че там беше останало нещо ценно — само запаси стара кост и хитин, който в новите земи беше безполезен — нали тук нямаше нойт.

Еетгон реши, че това е работа на Моертал, но не се ядоса много. Повече го разтревожи другата новина — че поради все по-студеното време третата реколта не е покарала.

И наистина, ден след ден ставаше все по-студено, все едно влагата на далайна заливаше земята, и сутрин тревата се покриваше с ледени бели капчици, а листата на дърветата пожълтяваха и падаха. В някои селища вече се надигаше недоволство.