Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Еетгон, както винаги, предприе решителни действия — тръгна да обикаля селата и лагерите на ловците и също като преди година, нареждаше навсякъде да се направят складове с припаси. Щом видеше нещо умно измислено, веднага нареждаше на всички да го усвоят. Хората почнаха да се преселват от палатките си в топли землянки — за броени дни ги кръстиха „шавари“, започнаха по цял ден да събират плодове, корени и гъби, да сушат месо. А вечер се събираха край огньовете, грееха се, оплакваха се от тежкия си живот и проклинаха илбеча, който беше виновен за него.

Шооран виждаше, че го мразят и че се страхуват от него. Всъщност повече ги беше страх, отколкото го мразеха. Разправяха, че можел да вкамени човек само с поглед и че студената твърда коричка, която почна да се появява сутрин върху водата, също била негова работа, защото илбечът мразел водата и искал да превърне всичко в камък. Пак той бил докарал студа и всички други несгоди…

Щом го видеха, всички тези разговори спираха, но погледите, изпълнени с омраза и страх, си оставаха. Когато им се наложеше да говорят с него, всички цедяха думите си, все едно са вода седмица преди мягмар. А когато една вечер Шооран реши да попее и да разкаже някоя легенда и седна до един огън с новия си, направен от тукашна кост суваг, повечето хора се махнаха, а онези, които останаха, се смръщиха и явно не искаха да го слушат.

Така че той реши да не пее повече — и изобщо се стараеше да не се среща с хора. Спря дори да излиза да работи на полето — всъщност нямаше и смисъл да се работи в този студ, — седеше си в землянката, грееше се на огъня, въсеше се и мислеше за тленното. Землянката му, една от първите, беше усамотена — другите жители на селището бяха изкопали своите землянки възможно по-настрана от неговата.

Една вечер двойната кожа, която затваряше вратата се отметна и влезе Еетгон. Клекна до огнището, протегна ръце към огъня, вгледа се в тях, помълча малко и после каза:

— Сам си значи.

Шооран само кимна.

— Знаеш ли какво говорят за тебе?

— Досещам се.

— И какво мислиш да правиш?

— Нищо.

— Лесно ти е на тебе. Свърши си работата и сега можеш да не правиш нищо. А аз не мога. — Еетгон рязко вдигна глава и го погледна в очите. — Хората казват, че трябва да те изгорим заедно със землянката ти и че тогава студовете щели да спрат.

— Хубаво — каза Шооран.

— Не! — викна Еетгон. — Това тук не е Земята на старейшините и няма да допусна човешки жертви! Да не говорим, че никой не знае какво ще последва… А и ти… може пък да си полезен с нещо в бъдеще.

— Ти си предвидлив стопанин.

— Виж сега — продължи Еетгон, без да го слуша. — Събирай си нещата и се махай. Силен си, ще оцелееш и сам. Трябва да се махнеш, не можеш да останеш тук. Кажи ми само къде да те търся… ако се наложи.

— Надолу по реката. Помниш ли онзи ручей под шарените скали — минахме покрай него, когато ходихме до алдан-тесега. Тече през хубава долина, закътано е…

— Добре. — Еетгон стана. — Тръгвай. До утре вечер да те няма.

Водата бавно лъкатушеше между големите обли камъни. Там, където над нея надвисваха, отрупаните с иглички клони на смолистите дървета, изглеждаше черна, но там, където заливаше камъните и беше плитка, се виждаше колко е прозрачна и чиста.

Шооран седеше на брега и я гледаше. Денят беше ясен и топъл, такива дни ставаха вече все по-редки. В такъв ден човек може да свърши много неща. Ето там например, до бързея, където гората се отдръпваше от реката, може да си изкопае землянка. На отсрещния бряг пък растеше някаква висока трева — приличаше на хохиур, само че вместо с метлички завършваше с някакви меки на пипане тъмнокафяви удебеления. От корените й човек можеше да си опече питки — почти като истински. В гората пък все още имаше гъби. С две думи — ако беше решил да живее тук, човек можеше да си намери много работа.

Шооран обаче седеше неподвижно на един полегат камък и гледаше малките рибки във водата — плуваха почти до самото дъно. До краката му имаше друга риба — голяма и мъртва. Когато беше дошъл тук, някакво зверче с остра муцунка тъкмо я беше хванало и усърдно ядеше вътрешностите й. Щом го видя, безшумно се плъзна във водата и му остави рибата. И ето че сега Шооран седеше до смъртоносния подарък на зверчето, а багажът му — безброй ненужни неща — беше на земята зад камъка.

Вече беше напускал хората — още като дете, когато го бяха прогонили да умре. Тогава беше взел само едно нещо — огърлицата на майка си. Сега пак го бяха изгонили, но този път имаше много вещи, съвсем ненужни вещи — защото не беше дошъл тук да живее… Колко смешно!

Новият свят, красив и жесток, сам сочеше пътя на последния чудотворец, като слагаше в краката му риба…

Шооран стана, събра съчки и запали огън. Странно колко бързо всички бяха свикнали да горят дърво! Когато съчките изгоряха и направиха жар, той извади от багажа си котлето, разгъна го, загреба вода и го постави на въглените.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука
1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература