Многоръкият бог на далайна

Глава 13

Дойде и тази есен. Последната реколта, вярно, не много богата, беше прибрана, виното от горските плодове беше готово и радваше окото със златисточервения си цвят, гората даваше лешници и гъби, блатата — хлебен корен, вкусна добавка към зърното. Още не беше дошло времето за клане на боверите, но дивеч имаше предостатъчно и ловците всеки ден носеха месо. Освен това тази година туйваните за пръв път родиха и хората пак опитаха сладките им плодове.

Беше дошло времето на сватбите.

Първите сватби по традиция бяха в селищата по Долното поречие. И първата беше на младия ловец Йортоон, който взимаше за жена красавицата Бутай. Девойката имаше само майка и беше бедна, макар че кой днес можеше да каже кой е беден и кой — богат? Земя имаше предостатъчно: стига да си трудолюбив и да я обработваш, значи ще станеш богат. Бисерите, с които се хвалеха някои, бяха за красота, не за богатство. В добри, сити времена цената им се качваше, когато дойдеха лоши времена обаче на кого му трябват скъпоценности, нали не стават за ядене. Старите съкровища бяха като старите ухери, сложени тук-там по площадите: потъмнели, напукани от дъждовете. Никога нямаше да гръмнат пак тези ухери — защото нали нямаше нойт, нямаше хитин, нямаше харвах, и младите знаеха какво е това огнена стрелба само от разказите на родителите си.

Така че никой не казваше, че Йортоон греши, като взима за жена Бутай — само някои старци и бабички мърмореха, че не било хубаво булката да си няма седефени обеци или нещо от скъпоценностите, останали от „едно време“. Но и най-злобните шушукания секнаха, когато в самия разгар на празненството на площада, до отрупаните с гозби маси, се появи илбечът.

Магьосникът живееше далече оттук, някъде чак край Бели връх, където не ходеше никой. Той самият също се появяваше рядко, един-два пъти годишно, и то само за да смени за зърно ножовете, които правеше от камък. Ножовете бяха хубави — здрави и остри, но малцина се осмеляваха да използват нещо, направено от илбеча. Вярно, пазеха ги в домовете си, но като опасни талисмани, защото всеки, взел нещо от илбеча, или го спохождаше щастие, или бърза смърт — така поне казваха всички. И затова, когато видяха чудотвореца, всички млъкнаха.

А Шооран отиде до булката и каза:

— Нося ти подарък.

И бръкна в пазвата си и извади два блестящи костени полумесеца, и ги подаде на уплашената девойка. Малцина дори от най-старите бяха виждали такова съкровище, но всички, дори и най-младите, разбираха, че тези гребени са били безценни дори навремето, а за сега — да не говорим.

— Тези гребени са били на баба ти — каза Шооран. — Трябвало е да ги продаде, за да може да изхрани баща ти. Взех ги от съкровищницата на Хооргон преди дузина и половина години. Но още тогава разбрах, че не ми принадлежат и че трябва да ги дам на теб.

Не гледаше Яавдай, която стоеше до дъщеря си и мълчеше, но знаеше, че тя го слуша и че разбира скрития смисъл в думите му. Сега, когато тя знаеше кой и какъв е бил, може би виждаше много неща по различен начин. Много, но не и всички. Важното си беше както преди — тук не го искаха.

И Шооран млъкна — сам не знаеше какво всъщност са думите му: закъсняло отмъщение или ненужна молба за прошка — поклони се пак, пристъпи към масата, наля си чаша вино, отчупи и къшей от сватбената погача, поклони се трети път и си тръгна.

Селяните си отдъхнаха: дошлият на празника илбеч беше ял и пил, а това беше добра поличба.

От години вече Шооран живееше на границата със степта. Домът му — вече не землянка, а къща от дървени трупи — беше издигнат в края на гората, където тя оредяваше и през дърветата се виждаше люшканата от вятъра висока трева. Шооран не ходеше натам — не можеше да настигне бързоногите обитатели на степта, а друго какво да прави там нямаше. Освен това, когато излезеше от гората, нямаше как да не види алдан-тесега.

Бялата планина го примамваше неудържимо и същевременно го дразнеше. Като него самия, тя беше различна, не й беше мястото тук, но все пак беше тук, горда и безразлична. Шооран мразеше това напомняне за миналото и все пак, като че ли съвсем случайно, с всяка година се местеше да живее все по-близо до алдан-тесега. На третата година от отшелничеството си дори отиде до планината — този път сам, разбира се. За четири дни я обиколи цялата и можа да прецени размерите й. Първото му впечатление не го беше излъгало — стената наистина ограждаше площ, равна на площта на далайна. Но на кого му трябваше това чудовищно нещо? На Тенгер? Тенгер наистина ли го имаше?

След като се върна от сватбата, Шооран няколко дни не прави нищо, ако „нищо“ може да се нарече лутането на обезумял от самота човек. Би трябвало отдавна да е свикнал със самотата — но не, не беше така. Искаше му се да е сред хора, да е нужен на някого.

Говореше се, че бил на безброй много години, бъркаха го с безумния илбеч и дори с Ван, макар да беше живял сред тях и да го познаваха дузини дузини хора. За целия свят той беше магьосник и чудовище. Беше изгубил дори името си — в редките случаи, когато говореха с него, го наричаха Илбеч.