Многоръкият бог на далайна

Но го мъчеше едно нещо — че всичките му старания са напразни. Защото хората, които бяха слезли долу, изглежда, изобщо не мислеха да дойдат да се преклонят пред новия си владетел. Първия ден, когато той развали подемниците и сряза въжетата, разбира се, се бяха разтревожили, бягаха долу като подплашени зоггове, гледаха го как се е изправил на ръба на скалата и махаха с ръце и му викаха да пусне поне едно въже. А той им се присмиваше и плюеше, макар да знаеше, че плюнката му няма да стигне до тях. С това обаче краткото му могъщество приключи, защото хората долу се успокоиха, недостъпният далайн престана да ги интересува и те се заеха с някакви свои си работи. Боройгал не можеше да разбере защо го правят и започна да крои планове как да си отмъсти на целия свят.

През пролетта реши да слезе долу и спусна въже над едно блато, където не ходеше никой. Мина през него, стигна до първото селище, видя в гората някаква жена, която копаеше корени, изнасили я и после я разпита. И научи за Шооран, за алдан-тесега отвъд горите и степта, и най-важното — че никой не мисли да се връща в далайна.

Помисли си дали да не вземе жената със себе си, та да има кой да му готви и да го кърпи, но после реши, че тя ще избяга и ще го издаде, така че й счупи главата и я хвърли в реката на рибите.

И оттогава царственият Боройгал заживя сам, обладан от своята мечта — мечта за втория далайн, който беше някъде отвъд края на земята, високо-високо.

И си представяше съвсем ясно как стената на този далайн рухва и как разяждащата му влага руква по омразните долни земи и ги залива. Защото нали далайнът е бездънен и значи ще тече, тече, тече… И всички напусто ще търсят къде да се скрият, ще се катерят по височините, но отмъщението на Йороол-Гуй ще ги настигне. И всичко ще потъне под лигавата отрова, и единствено непоклатимите оройхони — неговите владения! — ще останат сред безбрежния — този път наистина безбрежния! — далайн. И всички ще лазят в нозете му, ще лочат нойт и ще молят за пощада, и ще обещават да са му покорни. А той… той ще качва горе само млади девойки. Никакви слуги, никакви телохранители, никакви баргеди — сред тях винаги има предатели. Женските ще правят всичко, те се оправят с работата не по-лошо от мъжете. И ще го обичат и ще го лелеят, защото той ще е единственият мъж на всички оройхони. Всички останали ще се задушат в черната кал, ълковете ще разядат плътта им, уулгуят ще ги погълне, а маарахът ще ги лапа на цели дузини. И най-много ще страда богуомразният илбеч! О, не, той няма да умре бързо! Страшният Йороол-Гуй ще изплува от дълбините и ще го накаже! И на света никога вече няма да има илбечи. Той, благословеният от бога владетел, сияйният Боройгал, вечно да са сухи нозете му, лично ще се погрижи за това. Всеки, върху когото падне и най-малкото подозрение, че може да е презрян илбеч, веднага ще бъде хвърлян в далайна.

И Боройгал зачака. Това го можеше — да чака. Но минаваше година подир година и не ставаше нищо. И Боройгал се давеше със собствената си омраза и постепенно губеше разсъдъка си. И накрая разбра, че да седиш на тесега не означава, че ще постигнеш щастието. Оставаше му само едно — да отиде да освободи далайна, та той да залее света. Да пробие в стената дупка — съвсем мъничка дупчица, та да успее да отскочи да избяга… а останалото беше работа на далайна.

Това беше важното — да пробие дупка и да успее да отскочи…

— Ти си Боройгал, палачът — каза Шооран и се усмихна криво на човека, дошъл от далечното му минало.

— Ааа — каза Боройгал. И той го беше познал. — А ти си разказвачът. Как оцеля бе, гадино?

— Оцелях — каза Шооран и се усмихна вече наистина.

Боройгал вдигна огромния си чук и тръгна към него.

Шооран не отстъпи, макар да държеше само една тънка пръчка, с която махаше паяжините от пътя си — в долния свят паяжините не бяха отровни, но всички ги махаха просто по навик.

В следващия миг Боройгал замахна.

Шооран се дръпна, избегна удара, плесна палача с пръчката през лицето и се засмя.

— Още навремето ти казах, че не знаеш да се биеш.

Боройгал продължи да налита срещу противника си — а той беше с цяла глава по-нисък от него и наглед като че ли не помръдваше от мястото си — и всеки път огромният чук разсичаше само въздуха, но тънката пръчка в ръката на Шооран съскаше и оставяше кървави следи по страните на палача.

Накрая Боройгал спря. Шооран го гледаше и се усмихваше.

— Мразя те! — изхърка Боройгал. — Жалко, че не те убих още навремето. Ти и илбечът… вие двамата ми съсипахте живота… Мразя ви и двамата!

— Само мен — каза Шооран. — Аз съм илбечът.

Боройгал изпусна чука и заотстъпва, спъна се и падна. После успя да се надигне и побягна на четири крака.

Шооран стоеше неподвижно и се усмихваше. После пусна пръчката, обърна се към стената, пристъпи до нея и сложи ръката си на мястото, където беше удрял палачът. Скалата беше леденостудена — със студенината на далайна зад нея.