Многоръкият бог на далайна

Котлето беше като всички котлета — от разтворен хитин. Хитинът се киснеше в горещ нойт и после в сместа се потапяше костен калъп, намазан с мас от жирх. После калъпът се охлаждаше във вода. Същото като да правиш ухери, само че по-бързо, защото калъпът се потапяше само два-три пъти и после готовото котле се сваляше. И можеше да се сгъне или да се навие — и не се пукаше и не се пробиваше дори на най-горещия авар. Сега вече никой не можеше да прави такива котлета, разбира се, нямаше и как и с какво да ги поправят и спукаха ли се, трябваше да се изхвърлят. На Шооран това му беше последното и той си го пазеше, макар да знаеше, че вече няма смисъл.

Когато водата завря, той взе рибата, оплакна я от кръвта във водата и я пусна в котлето. Тя веднага побеля, а водата помътня и от нея се вдигна апетитна пара. След малко Шооран извади рибата, сложи я на един широк лист от репей и я зачака да поизстине. Нямаше закъде да бърза. Щеше да изяде своята риба бавно и спокойно. Цял живот беше живял тичешком, можеше поне да умре спокойно и без да бърза.

Разгъна постелката си, полегна, посегна и лапна първата хапка. Наистина беше вкусно, макар и не по начина, който си беше представял. Изяде я цялата, реши да не чака гърчовете и виденията, обърна се на една страна, сви се и заспа.

Душата му беше спокойна.