Многоръкият бог на далайна

Какво ставаше все пак обаче? На неговия оройхон пархът отдавна щеше да е забелязан и щяха да са дотичали ловци с мрежи и копия, и хищникът нямаше да мисли за плячката си, а за това как да си спаси мустаците. Къде бяха хората?

Шооран вървеше все по-бързо. Ако можеше, дори щеше да тича. Глупаво — допреди няколко часа, сутринта, мечтаеше да не срещне никого, а сега искаше да види хора, и то на всяка цена. Мина обаче почти през целия оройхон и така и не срещна никого; вечно увисналата над далайна и крайбрежните оройхони мъгла пък като че ли изобщо не мислеше да се сгъстява, дори напротив, ставаше все по-рядка, и накрая Шооран видя пред себе си широката корона на туйван. Не можеше да има никакво съмнение: там имаше друг оройхон — сух оройхон!

Шооран със залитане мина граничния синор, падна на сухата земя и запълзя. Наистина беше попаднал в рая! За трети път през живота си стъпваше на сух оройхон и за пръв път ръцете му не бяха извити зад гърба и можеше да вдигне глава и да се огледа.

Един поглед му беше достатъчен да разбере, че и тук няма хора. Земята беше покрита с хлебна трева, но явно никой не я косеше по дванайсет пъти на година и тя си растеше на воля като хохиура: до узрелите класове се виждаха други, все още цъфтящи, а до тях презрели, с вече опадали зърна. Шооран откъсна един стрък, налапа зърната, намръщи се и ги изплю — бяха твърди и безвкусни. Когато стигна до дървото обаче, видя, че земята под него е отрупана с нападали плодове. Бяха меки и не миришеха на застояла вода като чавгата, а издаваха силен сладък аромат. Шооран никога не беше опитвал нещо толкова вкусно, дори не си беше представял, че то може да съществува.

Тези прекалено резки промени бяха прекалено големи за измъченото му съзнание. Шооран вече не разбираше нищо и на нищо не се учудваше. Ясно му беше, че е умрял, но не беше отишъл при Йороол-Гуй, а също като праведниците от далечните земи го бяха качили на алдан-тесега.

И разумът му може би нямаше да издържи на изпитанията на този сякаш безкраен ден, но за щастие преди него не издържа коремът му и Шооран почна да повръща. Повръщаше недосдъвканата чавга и толкова вкусните плодове, после само горчиви лиги. Накрая остана превит на две, без да може да изкара нищо освен пъшкане и стонове.

А после, след поредния пристъп, вдигна глава и видя човек. Старец, по-стар дори от Хулгал. Бялата му брада стигаше чак до гърдите, бръчките по лицето му бяха от времето, а не от нойта. Старецът се беше подпрял на дълга тояга и го гледаше.

— Здравей, премъдри Тенгер — каза Шооран и припадна.

Когато отвори очи, не можа да разбере къде се намира. Цял живот беше живял на открито и беше свикнал да вижда над себе си или облаци, или в краен случай кожения навес и сега каменният таван го уплаши и сякаш го затисна с огромната си тежест: всеки момент щеше да се срути и да го смаже. Шооран замря и напрегнато се взря в камъните, сякаш можеше да ги спре да не паднат със силата на волята си. Минутите минаваха, таванът си оставаше неподвижен и почти убеден вече в стабилността му, Шооран се осмели да помръдне и да се огледа.

Намираше се в неголямо помещение със заоблени ъгли. През две дупки под тавана проникваше слаба светлина. Насред помещението имаше маса от черупката на някакво чудовище, а до нея някакъв извит прешлен, може би от същото това чудовище.

Завесата на входа прошумоля и влезе старецът. Носеше чаша, от която се вдигаше гореща пара.

— Изпий това — каза старецът и му подаде чашата.

— Благодаря, прещедри Тенгер — каза Шооран.

Напитката беше сладка и солена едновременно и миришеше непознато и вкусно, и беше благодат за напуканите устни и раздразненото му от пушека гърло. Искаше му се да я изгълта наведнъж, но той все пак намери сили да запази приличие и почна да пие бавно, на малки глътчици, както се прави пред всемогъщ бог. Е, не можа да остави последната глътка на дъното и изпи всичко до капка.

Старецът седна на прешлена, сложи ръцете си на масата и го загледа. Накрая попита:

— Как дойде тук?

— Минах по мъртвата ивица, премъдри Тенгер — отговори Шооран. — Зверовете от далайна не ме нападнаха, защото сега е мягмар.

— Затова пък по това време човек много лесно може да се задуши в кипящите авари — каза старецът. — Между другото, защо ме наричаш Тенгер? Аз съм най-обикновен човек, също като теб, просто живея тук от много години.

— Хулгал разправя, че бил идвал тук и че след мъртвата ивица нямало никакви земи — каза Шооран, надигна се на лакът и се взря в очите на стареца.

— Навремето наистина беше така — съгласи се старецът. — И не само твоят Хулгал е минавал горящото блато и е виждал само стената на далайна. После обаче дойде илбечът и построи още девет оройхона. По него време никой освен мен вече не търсеше нови земи и затова живея тук сам. Е, сега дойде и ти.

— Щом не си добрият Тенгер — замислено каза Шооран, — защо ми позволи да остана и си ме донесъл в дома си и ми даваш да пия топла напитка?