Морето на чудовищата

Онзи следобед беше сред най-щастливите, които съм прекарвал в лагера, което вероятно идва да покаже, че човек никога не знае кога светът ще се срути под краката му.

Гроувър обяви, че ще остане с нас до края на лятото, а след това ще продължи търсенето на Пан. Съветът на чифтокопитните старейшини бил толкова впечатлен, че не е загинал и е проправил пътя за бъдещите търсачи, че го бил наградил с двумесечна отпуска и нов комплект тръстикови флейти. Единственото лошо нещо бе, че Гроувър не спря да свири с тях цял следобед, а музикалните му умения не се бяха подобрили кой знае колко. В един момент ягодите направо полудяха и започнаха да се катерят по краката ни, сякаш искаха да ни удушат. Напълно ги разбирах.

Гроувър каза, че сега вече може да премахне телепатичната връзка между нас, но аз му отговорих, че стига да няма нищо против, предпочитам да я запазим. Той се взря в мен.

— Но ако с мен пак се случи нещо, ти също ще го усетиш, Пърси! Може дори да умреш!

— Ако с теб пак се случи нещо, бих искал веднага да го разбера. И отново ще дойда да ти помогна, Гроувър. Кълна се.

В крайна сметка той се съгласи да не прекъсваме връзката и отиде да посвири на ягодите. Не ми трябваше връзка с тях, за да разбера как се чувстват.

След това, по време на занятията по стрелба с лък, Хирон ме дръпна настрани и каза, че е разрешил проблемите ми с „Мериуедър“. Училището вече не ме смятало за виновен за унищожаването на салона и полицията вече не ме издирвала.

— Как успя да го направиш? — попитах.

Очите на Хирон заблестяха.

— Просто обясних на простосмъртните, че са видели нещо друго онзи ден — експлозия на котела на парното, с която ти нямаш нищо общо.

— И те са ти повярвали?

— Поиграх си с мъглата. Някой ден, когато си готов, ще ти покажа как се прави.

— Искаш да кажеш, че наесен може да се върна в „Мериуедър“?

Хирон вдигна вежди.

— О, не, ти пак си изключен. Директорът, господин Бонсай, заяви, че… как се изрази той… че си имал жестока карма, която замърсявала училищната аура. Но поне не те заплашват неприятности с органите на реда, което е голямо облекчение за майка ти. И като стана дума за нея… — Той откачи мобилния си телефон от колана и ми го подаде. — Крайно време е да й се обадиш.

Най-тежко беше началото — „Пърси Джаксън, за какъв се мислиш, знаеш ли колко се тревожих за теб, как можа да се измъкнеш от лагера без разрешение и да ме уплашиш до смърт!“

Но накрая мама замълча, за да си поеме дъх, и след това добави:

— О, момчето ми, толкова се радвам, че си жив и здрав!

Това е една от най-хубавите й черти — не може да ми се сърди дълго. Не че не се опитва, ама просто не й се удава.

— Извинявай, мамо — отвърнах. — Повече няма да те плаша така.

— Не ми обещавай, Пърси. Много добре знаеш, че отсега нататък ще става по-лошо. — Опитваше се да прикрие тревогата си, но си личеше, че е доста изплашена.

Искаше ми се да я поразведря и успокоя, но знаех, че е права. Бях син на бог и заради орисаната ми на геройства съдба мама винаги щеше да се страхува за живота ми. А колкото повече пораствах, толкова по-голяма щеше да е опасността.

— Може да си дойда у дома за известно време — предложих.

— Не, не, остани в лагера. Учи, прави каквото трябва. Но нали ще се върнеш за следващата учебна година?

— Естествено. Стига да има училище, което да ме приеме.

— О, все ще намерим някое, скъпи — въздъхна мама. — Трябва да има поне едно, в което все още не са чували за теб.

Лагерниците се държаха с Тайсън като с герой. Вече си представях как никога повече нямаше да се разделим, но вечерта, докато седяхме на плажа, той ме шашна със следното изявление:

— Снощи сънувах татко. Иска да отида при него.

За миг се зачудих дали не се шегуваше, но пък Тайсън нямаше чувство за хумор.

— Посейдон ти се е явил насън?

Той кимна.

— Предложи ми да отида на дъното на морето до края на лятото. Да се науча да работя в пещите на циклопите. Някакво чера… чирако…

— Чиракуване?

— Да.

Замълчах. Признавам си, че изпитвах лека завист. Посейдон никога не ме беше канил при себе си. Нима Тайсън наистина щеше да замине? Просто ей така?

— И кога тръгваш? — попитах.

— Сега.

— Как така сега? Веднага ли?

— Веднага.

Взрях се във вълните. Водата блещукаше обагрена в червено от залеза.

— Радвам се за теб, здравеняко — смотолевих. — Честна дума.

— Трудно ми е да напусна новия си брат — рече той с разтреперан глас. — Но искам да майсторя. Оръжия за лагера. Ще ни трябват.

За съжаление беше прав. Руното далеч не беше решило всички проблеми. Люк все още продължаваше да събира армия на борда на „Принцеса Андромеда“. Мощта на затворения в златния саркофаг Кронос крепнеше. Все някога щеше да се наложи да се изправим срещу тях.

— Ще направиш най-добрите оръжия на света — рекох. Вдигнах гордо часовника си. — И те ще бъдат винаги точни.

Тайсън заподсмърча.

— Братята трябва да си помагат.

— Ти си истински брат — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.

Потупа ме по гърба толкова силно, че едва не ме събори. След това избърса сълзите си и стана.

— Използвай добре щита.

— Ще се постарая, здравеняко.

— Някой ден ще ти спаси живота.