Морето на чудовищата

Мерникът й беше абсолютно точен, както винаги. На върха на копието изскочи тежък бронзов наконечник, улучи кочияша в гърдите и го събори върху боеца. Двамата изхвърчаха със задно салто от колесницата. Конете усетиха отпускането на юздите и рязко завиха към публиката. Лагерниците се разбягаха настрани, златната колесница закачи трибуните и се преобърна. Конете се отправиха в галоп обратно към конюшнята, влачейки изпотрошената колесница.

Ние успяхме да направим благополучно и втория завой, макар че дясното колело потракваше зловещо от напрежението. Прекосихме стартовата линия и започнахме втората обиколка.

Оста стенеше и скърцаше. Заради тракащото колело губехме скорост, въпреки че конете откликваха на всяка заповед и даваха всичко от себе си.

Отборът на Хефест ни настигаше.

Бекендорф се ухили и натисна някакво копче на пулта пред себе си. От предната част на колесницата му се изстреля стоманено въже и се уви около коша ни. Колесницата ни се разклати, а скритият механизъм на Бекендорф се завъртя и започна да ни придърпва.

Анабет изруга и извади ножа си. Опита се да пререже въжето, но то беше дебело и здраво.

— Няма да стане! — извика тя.

Колесницата на Хефест вече беше почти до нас, след миг металните коне щяха да ни стъпчат с копитата си.

— Ела тук! — извиках на Анабет. — Вземи юздите!

— Но…

— Довери ми се!

Тя скочи отпред и сграбчи юздите. Аз се обърнах, като едвам пазех равновесия, и извадих Въртоп.

Замахнах с всичка сила и разсякох въжето. Отскубнахме се напред, но кочияшът на Бекендорф зави наляво и се изравни с нас. Бекендорф атакува Анабет с меча си и аз блокирах удара.

Това беше последната обиколка. Ние обаче едва ли щяхме да стигнем до финала. Трябваше да направя нещо да изкарам от играта колесницата на Хефест, но в същото време трябваше и да защитавам Анабет. Бекендорф беше готин тип, но това не означаваше, че няма да ни изпрати в лазарета, ако му го позволим.

Вече се движехме едни до други. Клариса връхлиташе зад нас, опитваше се да навакса закъснението си.

— До скоро, Пърси! — извика Бекендорф. — Приеми един прощален подарък от мен!

Той метна в краката ни някаква кожена кесия. Тя се разтвори и от нея се надигна зелен пушек.

— Гръцки огън! — ахна Анабет.

Изругах. Бях чувал какви поразии може да направи гръцкият огън. Едва ли разполагахме с повече от десет секунди, преди той да експлодира.

— Изхвърли го! — изкрещя Анабет, само че нямаше как да го направя. Отборът на Хефест все още беше до нас, чакаше до последно, за да се увери, че подаръкът им ще избухне. Бекендорф не спираше да ме атакува с меча си. Ако се наведях да избутам гръцкия огън, той щеше да рани Анабет и пак щяхме да се разбием. Опитах се слепешката да изритам кожената торбичка, но не успях. Тя беше като залепнала на пода.

В този миг си спомних за часовника.

Нямах представа как можеше да ни помогне, но въпреки това натиснах копчето. Часовникът веднага откликна. Започна да расте, металният обръч на циферблата се надигна като обектив на едновремешен фотоапарат, кожен ремък уви китката ми и накрая в ръката си държах кръгъл боен щит с диаметър поне един метър, от вътрешната страна облицован с мека кожа, а отвън обкован с лъскав бронз, по който бяха гравирани сцени, които нямах време да разгледам.

Тайсън беше сътворил нещо невероятно. Вдигнах щита и мечът на Бекендорф издрънча при съприкосновението. Острието му се разтроши.

— Какво? — извика той. — Но как…

Не успя да довърши, тъй като го халосах в гърдите с новия ми щит, той политна от колесницата и падна в прахта.

Понечих да замахна с Въртоп към кочияша, но в този миг Анабет извика:

— Пърси!

От гръцкия огън хвърчаха искри. Подпъхнах острието на меча под торбичката и я вдигнах като с лопатка. Взривната смес полетя към отбора на Хефест и падна право в краката на кочияша. Той изкрещя. Трябваше му само миг, за да се ориентира и да вземе правилното решение: скочи от колесницата и след няколко метра тя експлодира в зелени пламъци. Механизмите на металните коне направиха късо съединение. Те завиха рязко и препречиха пътя на Клариса, която едва избегна сблъсъка.

Анабет дръпна юздите за последния завой. Хванах се здраво, бях сигурен, че ще се разпаднем, но колелата издържаха и конете се устремиха към финиша.

Колесницата още не беше спряла, когато приятелите ни ни заобиколиха. Крещяха имената ни, но Анабет извиси глас над шума:

— Стойте! Чуйте ме! Не бяхме само ние!

Те не искаха да замълчат, но Анабет продължи:

— Не бихме успели без чужда помощ. Нямаше да спечелим надбягването, нямаше да вземем руното, да спасим Гроувър и всичко останало! Дължим живота си на Тайсън…

— На моя брат! — обадих се силно, така че всички да ме чуят. — На Тайсън, малкия ми брат!

Тайсън се изчерви, а тълпата сякаш полудя. Анабет ме целуна по бузата и тълпата вече наистина полудя. Децата на Атина вдигнаха Анабет, мен и Тайсън на раменете си и ни понесоха към трибуната, където Хирон ни очакваше, за да ни увенчае с лаврови венци.

Двайсета глава Руното надминава очакванията