Морето на чудовищата

— Пърси — нежно рече Хирон, — титанът Кронос е моят баща.

Деветнайсета глава Надбягването с колесници завършва с фурор

Пристигнахме в Лонг Айлънд непосредствено след Клариса, благодарение на бързия бяг на кентаврите. Аз бях на гърба на Хирон, но по пътя почти не разговаряхме. Знаех, че не му е било лесно да ми каже за Кронос. Не исках да го притискам с още въпроси. Познавах много странни родители, но злият титан, който искаше да разруши Западната цивилизация, определено не беше баща, когото с радост бихте завели на родителска среща в училище, нали?

Кентаврите горяха от нетърпение да се запознаят с Дионис. Бяха чули, че организирал щури купони, но той ги разочарова. Когато целият лагер се събра на върха на хълма, Богът на виното не беше в настроение за празнуване.

Лагерът беше преживял две тежки седмици. Работилницата беше изгоряла до основи след едно нападение на Draco Aionius (доколкото разбрах, това беше латинското название на „огромно влечуго, бълващо огън“). Стаите на голямата къща бяха претъпкани с ранени. Децата на Аполон, които бяха най-добрите лечители, не бяха мигвали. Всички изглеждаха уморени и изтощени, но въпреки това дойдоха край дървото на Талия.

В мига, в който Клариса метна руното върху най-долния клон, луната като че ли засия по-ярко и светлината й от сива стана сребриста. Прохладен ветрец зашумоля в листата и разлюля тревата в долината. Все едно изведнъж картината се нагласи на фокус — светулките в гората заблещукаха по-силно, разнесе се аромат от ягодовите поля, усили се плисъкът на вълните на брега.

Пожълтелите иглички на елхата започнаха да възвръщат зеления си цвят.

Разнесоха се ръкопляскания и викове. Бавно, но сигурно, магията на руното проникваше в дървото, вдъхваше му сила и прогонваше отровата.

Хирон заповяда да се постави денонощна стража на билото, докато се намери подходящо чудовище за охрана на руното. Заяви, че веднага ще публикува обява в безплатния вестник на Олимп.

Приятелите на Клариса я вдигнаха на раменете си и я отнесоха до амфитеатъра, където я увенчаха с лавров венец и след това празненството продължи край лагерния огън.

Никой не обърна внимание на мен и Анабет. Все едно изобщо не бяхме заминавали. Вероятно това беше най-голямата благодарност, която можехме да получим, тъй като ако признаеха, че сме се измъкнали без разрешение от лагера, щеше да се наложи да ни изключат. А и аз наистина не исках повече внимание. Радвах се, че поне веднъж бях сред масовката.

Вечерта, докато печахме локум на огъня и слушахме братята Стол да разказват страшна история за някакъв зъл крал, изяден жив от чудовищни кифлички, Клариса ме сръга в гърба и прошепна:

— Джаксън, не си мисли, че само защото си бил готин веднъж Арес ти е простил. Все още чакам подходящата възможност да ти видя сметката.

Усмихнах се.

— Какво? — попита подозрително тя.

— Нищо — отвърнах. — Радвам се, че отново съм си у дома.

На другата сутрин, след като кентаврите си заминаха за Флорида, Хирон изненадващо обяви, че надбягванията с колесници си остават в програмата. Всички смятаха, че след изчезването на Тантал с тях е свършено, но сега, когато Хирон отново беше тук и лагерът беше в безопасност, запазването на традицията като че ли беше правилното решение.

След злополучния ни първи опит, Тайсън не гореше от желание да се качи отново в колесница и с радост отстъпи мястото си на Анабет. Аз щях да бъда кочияшът, Анабет щеше да ни отбранява, а Тайсън щеше да играе ролята на технически помощник. Докато аз тренирах конете, Тайсън поправи колесницата на Атина и добави нови хитроумни приспособления.

Следващите два дни се упражнявахме като луди. С Анабет се споразумяхме как, ако спечелим, ще разделим поравно между двете хижи наградата от едномесечното освобождаване от задължения. Тъй като децата на Атина бяха повече, лъвският пай щеше да отиде за тях, но за мен това не беше проблем. Мен наградата не ме интересуваше. Просто исках да спечеля.

Вечерта преди състезанието стоях до късно в конюшнята. Разговарях с конете, давах им последните си наставления, когато изведнъж зад мен се чу глас:

— Хубави животни са конете. Ще ми се аз да се бях сетил първи за тях.

На вратата на конюшнята стоеше мъж на средна възраст с униформата на пощальон. Слаб, с къдрава черна коса, бяла шапка и преметната през рамо чанта за писма.

— Хермес? — обадих се неуверено аз.

— Здрасти, Пърси. Толкова ли ти е трудно да ме познаеш в този ми вид?

— Ами… — Не бях сигурен дали трябва да коленича, или пък да си купя марки от него. Изведнъж се сетих защо беше дошъл. — Чуйте ме, господарю Хермес, за Люк…

Богът вдигна вежди.

— Видяхме се с него — продължих аз, — но…

— И успя ли да го вразумиш малко?

— Ами, всъщност двамата опитахме да се избием в смъртоносен двубой.

— Разбирам. Заложил си на дипломатичния подход.

— Съжалявам. Вие ни дадохте страхотни дарове и… Знам, че искахте Люк да се върне, но… Той е станал лош. Наистина лош. Каза, че вие сте го били изоставили.