Морето на чудовищата

— Трябва да й дадем нектар и амброзия — рекох. Определено беше дъщеря на бог, нищо, че не беше от лагера. Само едно бегло докосване бе достатъчно, за да се уверя в това. Не разбирах обаче защо всички се държат толкова странно.

Подпъхнах ръка под раменете й и я повдигнах, така че да седне и да се облегне на мен.

— Хайде! — извиках. — Какво ви става? Трябва да я занесем в голямата къща.

Никой не помръдна. Дори и Хирон. Всички гледаха замаяно.

В този миг момичето треперливо си пое дъх. Закашля се и отвори очи.

Зениците й бяха стряскащо сини — електриковосини.

Вгледа се в мен изненадано.

— Кой…

— Аз съм Пърси — рекох. — Спокойно, в безопасност си.

— Сънувах най-странното…

— Успокой се.

— Мислех, че умирам.

— Не — уверих я, — добре си. Как се казваш?

И в този миг ми просветна. Още преди да ми отговори.

Сините й очи се впиха в моите и изведнъж разбрах каква е била целта на намирането на Златното руно, на отравянето на дървото и на всичко останало. Кронос го беше направил, за да вкара нова фигура в играта — „нова възможност да контролира предсказанието“.

Дори Хирон, Анабет и Гроувър, които би трябвало да се радват най-много от всички, бяха твърде смаяни и потиснати от мисълта какво можеше да означава това. А аз държах в обятията си девойката, която щеше да се превърне или в най-добрия ми приятел, или в най-злия ми враг.

— Аз съм Талия — рече тя. — Дъщеря на Зевс.

Благодарности

Хиляди благодарности на моите малки първи читатели Джефри Коул и Травис Стол, задето прегледаха ръкописа и ми дадоха чудесни нови идеи; на Егбърт Бейкър от университета Йейл за помощта за Древна Гърция; на Нанси Галт за удачните й илюстрации; на редактора Дженифър Бесър за упоритостта и съветите й; на учениците от многото посетени от мен училища за ентусиазираната им подкрепа; и разбира се — на Беки, Хейли и Патрик Риърдън, без които пътуванията ми до лагера нямаше да са възможни.