Мошеникът

Не посмя да се обърне, за да види дали я е познал. Насочи се право към изхода. Несдържаното й вълнение изведнъж се превърна в разяждащ страх. Когато се увери, че Томи вече не може да я види, тя се върна в бижутерския магазин. Молеше се той да не влезе там. Доналд Щайн вече беше при Биано, затова нямаше възможност да го предупреди.

Час по-късно видяха перлата. Биано я огледа внимателно. Имаше опит със скъпоценните камъни, защото в края на 80-те прекара две години в Невада като крадец на бижута. Отказа се, след като една вечер нощният пазач едва не го застреля. Знаеше, че естествените перли никога не са съвършено овални. Стойността им се определяше от размера, формата, цвета и матовия блясък. Предполагаше, че перлата, която ще му покажат, струва трийсет и пет — четирийсет хиляди. Надуха цената, но това нямаше значение.

— Прелестна е. Черна като кафе — каза той, после я даде на Виктория. — Какво ще кажеш, бонбонче?

— О, татенце, прекрасна е. Обичам я.

Очите й се стрелкаха навън, търсейки Томи Рина.

— Да я сложим ли в огърлица? — попита Щайн, опитвайки се да увеличи печалбата. — Може би една хубава платинена верижка?

— Първо да видим колко ще ми провърви, после ще мислим за верижка. Трябва да поработим още, нали, кукличке?

— Както кажеш, татенце.

Виктория загуби равновесие и го хвана под ръка.

Сделката беше сключена бързо. Петдесетте хиляди бяха мигновено прехвърлени в „Пръстени и други“.

Биано и Виктория излязоха на слънчевата светлина. Носеха черната перла в грозна пурпурночервена кутия, подплатена със зелено кадифе. Томи Рина не се виждаше наоколо. Атлантическият океан искреше от другата страна на Бродуок. Беше късен следобед и Виктория започна да трепери. Биано съблече каубойското яке и го метна на раменете й.

— Онзи тип малко наду цената. Перлата струва най-много четирийсет хиляди — каза той.

Джон седеше зад волана на белия нисан.

— Тогава защо платихме петдесет хиляди? — попита тя, смутена, докато Биано я увиваше в якето.

— Защото увеличаваме, като намаляваме и задържаме, като пускаме. Нали ти казах? — Той се усмихна, съзирайки изражението й. — Не се притеснявай. Имай ми доверие. Днес ни върви.

Качиха се в колата и тя му каза, че е видяла Томи.

— Позна ли те? — попита Биано.

— Не знам. С тези дрехи, вероятно не.

Той се умълча, после се обърна към нея и се усмихна.

— Тогава ще се преструваме, че това не се е случило. Ще ускорим началото и ще налеем малко газ в сделката — каза Биано с надеждата, че късметът ще остане на тяхна страна.

Вечеряха в един рибен ресторант-градина на кея, врязващ се на двеста метра навътре в Атлантическия океан. Залезът в седем и трийсет обагряше сивото като каменна плоча небе и белите гребени на вълните в бледо, но красиво фламингово розово. Биано спря да говори, за да се наслади на гледката — нещо, което изненада Виктория. Тя никога не спираше да погледа цветята или залеза. Майка й веднъж й направи забележка за това. Тези неща били дар божи и не бивало да ги пренебрегва. Виктория виждаше красотата другаде — във внимателно подготвените инструкции, постигнатата цел, в добре свършената работа и в точната подреденост на мислите си. Тя погледна Биано, който се бе умълчал и наблюдаваше променящите се цветове на залеза. Приличаше на дете, захласнало се по чуден нов подарък. Виктория се зачуди дали майка й би го харесала. Не можа да прецени.

Масата им беше до прозореца и през отворената врата проникваше солен морски въздух. Виктория се бе преоблякла в джинси и сако — дрехи, подхождащи повече на индивидуалността й. Перлата беше заключена в сейфа в караваната и Роджър я пазеше, докато тримата ядяха миди. Биано поръча пържола и бира за кучето.

Виктория усещаше, че Биано и Джон все още не й казват всичко. Но тази нощ се чувстваше в странно приповдигнато настроение. И през ум не й беше минавало, че ролята на тъпа проститутка може да е толкова забавна. Подейства й разтоварващо, а срещата с Томи наистина „наля газ в сделката“. Часове наред майка й я бе карала да се отпусне. Но този измамник с ослепителна усмивка бе успял да го стори само за един следобед. За пръв път Виктория изпита вълнуващата тръпка на безразсъдния риск.

— Тази работа с перлата — каза тя, — още не ми е ясно защо го правим. Как ще се сдобием със сто и петдесет хиляди долара? Платихме петдесет хиляди, макар че перлата струва четирийсет. Знам, че увеличаваме, като намаляваме, но нищо не разбирам. Дотук само губим пари, а не печелим.

— Умножаваме, като делим, затова няма значение каква е истинската й стойност — отговори Биано. — Утре сутринта ще отида в същия магазин и ще се опитам да купя още една като нея. Ще трябва да платим, колкото ни поискат.

— Но вече нямаме пари — напомни му тя.

— Ах… каква засечка — ухили се той. — Как не се сетих за това.

— Престани да се будалкаш с мен, Биано. Не съм свикнала да бъда мишената. Ако ще участвам в играта, искам да знам какво ще правя. Убедена съм, че нарушаваме половин дузина закони.

— Може би ще се наложи да нарушим още толкова до края на тази измама. Но в случая с перлата не вършим нищо незаконно. Поне още не.