Мошеникът

— По дяволите, стига сте говорили неща, които не разбирам — намеси се Виктория. — Казах ви за казиното. Какво е „стръв“? Коя е Дамата купа? Искам да знам за какво става дума.

Джон се обърна към нея.

— Стръвта е мошеник, който се занимава с любовни измами.

— Някоя евтина проститутка, която се омъжва за тъпи пенсионери, а после свива парите им и изчезва?

— Да — отговори Биано. — Нещо такова. Говорим за братовчедка ми Дакота Бейтс. Тя е вдовица. Беше омъжена за един друг мой братовчед, Калвин Бейтс. Той умря в затвора. Наричат я Дама купа, но тя няма да участва в тази измама.

— Просто този път не й давай сърцето си — посъветва го Джон. — Сториш ли го, тя ще се обърка. Няма да знае какво да направи с него, освен да изстиска от него мангизите и да го хвърли на земята. Тя обичаше Карол и мисля, че ще иска да участва. Пък и е най-добрата. Откога започнахме да използваме заместители в опасни ужилвания като това?

— Добре, обади й се — склони Биано. — Мисля, че е в Калифорния.

— Тук е, в Атлантик Сити. Дои тигрите в клубовете край Бродуок.

— Този път няма да попитам — каза Виктория.

— Навърта се покрай масите за фаро и търси богати типове, които идват в града с искрящи диаманти и кадилаци — обясни Биано. — Много я бива.

Настъпи дълга минута на мълчание, после Биано погледна Виктория.

— И така, какво решаваш? Ще залепнеш ли за мен? Ще се кикотиш ли на шегите ми? Ще ми позволиш ли да ти купя перла? Или да рискувам, наемайки някоя проститутка? Или ще участваш в играта, или се отказвай. Последно повикване.

Чувстваше се уморен. Зрението му отново се раздвои. И всеки път, когато опиташе да се съсредоточи върху братята Рина, усещаше пристъп на паника. Чудеше се дали ще издържи на една пряка конфронтация с Джо или с Томи. Биано отхвърли тези обезпокоителни мисли, пийна бира и опита да се успокои.

Виктория отряза още едно парче от твърдата пържола и се помъчи да го сдъвче, но напразно. Накрая го пъхна в един ъгъл на устата си и каза:

— Добре. Ще направя каквото искаш.

— Страхотна сделка — измърмори Биано.

Спряха пред един магазин и Биано инвестира още петдесет долара в дрехи. Купи си скъпо каубойско яке, широкопола шапка и голям колан с катарама за родео.

Джон държеше буркана с парите в брезентовата чанта на коленете си. Двамата с Виктория седяха на обсипаното с месингови кабари канапе, когато Биано излезе от пробната, леко полюшвайки се на каубойските ботуши с петсантиметрови токове.

— Здравейте, хлапета — каза той и се поклони.

— Кой би трябвало да си сега? — без да се усмихва, попита Виктория. Според нея той изглеждаше глупаво.

— Джъстин Маккуийд, мадам, в случай, че не си се досетила — отговори Биано със съвършен тексаски акцент. — Току-що дойдох от Локадейшъс, Тексас, и водя най-голямата сладурана на света.

Той се ухили очарователно и Виктория усети, че на устните й мигновено заигра лека усмивка.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Това не е ли малко прекалено?

— Дай им каквото искат. Дълбоко в душата си всички тези янки мислят, че тексасците са тъпи милионери. И точно това ще им предложа. Един голям, тъп, червив с пари тексаски идиот. — Той погледна критично Виктория. — А сега, бонбонче, ще издокараме теб.

Намериха един магазин до казиното, където продаваха дрехи за стриптийзьорки и компаньонки. На витрината имаше внушителна колекция от ластични мини поли и обувки с високи платформи.

Виктория не можа да повярва на очите си, когато видя какво е избрал Биано. Преоблече се в пробната и излезе. Движението в малкия бутик сякаш спря. Роклята й прилепваше като втора кожа и едва покриваше бикините й. Тя непрекъснато я придърпваше надолу.

Биано се усмихна.

— Гълъбче — провлечено каза той, — изглеждаш по-добре от петдесет декара с бременни свине.

Десет минути по-късно те спряха пред ярко осветения вход на „Бали“. Биано даде на пиколото ключовете от белия нисан на Виктория и тримата влязоха в казиното. Джон носеше брезентовата чанта с буркана на Биано. Вътре се разделиха. Джон се отправи към касата на хотела. Биано и Виктория тръгнаха по пурпурночервения килим и се качиха по стълбите, където се намираше бижутерският магазин. В отсрещната страна на залата Джон депозира петдесет хиляди в банковата сметка на казиното на името на Джъстис Маккуийд и махна на Биано, когато приключи с операцията.

— Какво да правя? — попита Виктория, вече обзета от предсценична треска.

— Забавлявай се. Обичаш златото и си играеш с мен. Каквото и да се случи, дори да не можеш да измислиш нещо, само трябва да се кикотиш. Ако те попитам нещо и не знаеш какво да отговориш, просто речи: „Както кажеш, татенце“.

— Да те наричам „татенце“?

— Да… но не като „татко“, а в смисъл „благодетел“. Да звучи колкото може по-курвенски.

— Добре.