Мошеникът

— Не забравяй, че съм чела информацията за теб. Съвсем не си ангел.

— Как да не е — сериозно каза Джон. — Биваше го още от десетгодишен. Трябваше да го чуеш как изнася проповеди в църквата. Можеше да измоли пари и от банкер.

Биано се изчерви.

— Хайде — настоя Виктория, — разкажи ми за перлата. Как ще спечелим от загубата?

И той й разказа. Когато свърши, тя го гледаше с леко отворена уста. Планът беше гениален и наистина нямаше да нарушат нито един закон.

— Увеличавай, като намаляваш — бавно каза Виктория. — Задържай, като пускаш. Умножавай, като делиш. Вярно е, нали?

— Ако го правиш както трябва — рече Джон.

Сетне започнаха да разговарят за членовете на фамилията Бейтс. Преценяваха качествата и уменията им и отхвърляха и приемаха кандидати. Според Виктория това беше един изключително колоритен избор на съдебни заседатели. Освен Дъфи Припадъка и Дакота, имаше и някакви Бейтс от Хог Крийк. Не говориха много за тях, но те явно играеха важна роля, ако възникнеха неприятности. Имаше и „певци“, които щяха да предават информация на Томи Рина, докато проверяваше Биано, и „вътрешни хора“ — звездите на измамата. Биано и Джон бяха вътрешни. Имаше и „външни“. Те омотаваха жертвата, после я насочваха или блъфираха. Задачата им беше да контролират движенията на мишената. За нейна изненада тези участници бяха предимно допълнителни играчи. Виктория реши да повиши категорията си. Джон и Биано задълбочено обсъждаха всеки кандидат, преди да включат името му в списъка. Отделиха половин дузина имена и се разбраха да им се обадят сутринта.

Виктория Харт седеше, ядеше варени раци и се чудеше дали тази ситуация ще бъде най-неприятната в живота й… или най-хубавата.

На сутринта Биано облече каубойския си екип — якето с ресните, ботушите и широкополата шапка — и отиде в „Пръстени и други“. Малко след девет той отвори вратата и подаде глава.

— Хей — извика Биано в безлюдния магазин.

Никой не купуваше бижута в девет сутринта, затова персоналът пиеше кафе в задната стая. След миг оттам излезе Доналд Щайн.

— Добро утро… господин Маккуийд, нали?

— Точно така. Запомнил си ме. Разполагаш ли с минутка? Имам един малък проблем…

— Какъв проблем? Не е свързан с перлата, нали?

Доналд изглеждаше разтревожен, дори малко уплашен.

— Онази перла ме устрои като персийски принц. Моята гълъбица каза, че ще ми дойде на гости.

Управителят въздъхна облекчено.

— Това е чудесно. Радвам се, че всичко е наред.

— Е, освен ако не промени решението си… Нали ги знаеш какви са жените.

Биано остави моментът да назрее, докато на лицето на Щайн се изписа пълна паника. Никак не му се искаше да си взима обратно перлата. Беше я купил от търговския център за бижута и продал на тексасеца. Знаеше, че една двайсет и два милиметрова черна перла е скъпа, но безполезна вещ. Никога нямаше да може да се отърве от нея. Щеше да остане негова до края на живота му.

— Да промени решението си ли? — хлъцна той.

— Е, не точно да го промени… Искам да кажа, че кукличката иска още една такава перла. Същата. Да си направела обеци. Мисля, че вече ме води като кученце на каишка.

Биано бръкна във вътрешния джоб и извади портфейла си.

— После ще ти дам двете перли да ги сложиш в платинен обков, както предложи — добави той.

— О, ами… перлите с такъв размер и цвят са голяма рядкост. Разбирате ли, те се добиват от миди.

И Доналд Щайн изнесе лекцията си по естествознание. Биано прибра празния си портфейл и го изслуша търпеливо.

— Както вероятно знаете, в черупката на мидата попада зрънце пясък и мидата прави перлата, за да се защити от него. Това е много бавен и индивидуален процес. Размерите и цветът са различни. Да се намери същата перла е почти невъзможно. Трябва да извадим изключителен късмет.

— Парите винаги надделяват над късмета — ухили се Биано.

— Моля?

— Искам тя да дойде с мен в Тексас и обеците ще я накарат да се съгласи. Затова трябва да й намерим още една такава перла на каквато и да е цена.

— Лесно е да се каже, но се опасявам, че природата не прави две перли с еднакъв нюанс и големина.

— Ще ти платя сто и шейсет хиляди долара за перла, която прилича на първата.

— Сто и шейсет хиляди? — удиви се Доналд. Алчността измести разума. — Чакайте да изясним нещата… Не е необходимо да е същата, така ли? Само да си приличат?

— По дяволите, синко, това се обеци. Да не би да имам печатница за пари. Нали ще ги носи от двете страни на главата си.

— Това ще отнеме известно време. Онази перла беше огромна. Ще трябва да изпратя факс до Международната борса за скъпоценни камъни.

— Колко ще се наложи да чакам?

— Не знам, господин Маккуийд… Може би никога няма да стане.

Биано го погледна тъжно.

— Но нали ще опиташ?

— За сто и шейсет хиляди долара ще глътна зрънце пясък и сам ще я направя — ухили се Щайн.

Шегата не беше лоша, помисли си Биано. Но изречени от устата на този тип с хлътнали гърди, който непрекъснато потриваше ръце като насекомо, тези думи можеха да звучат само обезпокоително.