Мошеникът

— Най-после ми даде нещо друго, освен отношението си.

— Как ще направим удар в бижутерския му магазин? Ще си купим скиорски маски и ще нахлуем, размахвайки оръжия?

— Смяташ ме за каубой, но аз не съм такъв. Когато нанеса удара, и ако те разберат за по-малко от дванайсет часа, това означава, че съм се провалил.

— Е, тогава какво ще направиш?

— Ще измисля нещо, Вики. Току-що чух информацията. Дай ми една-две минути.

Той се отпусна на седалката и потъна в размисъл. Виктория излезе на магистралата за Атлантик Сити. Започна да ръми. Чистачките се движеха ритмично като метроном, избърсвайки мъглата от предното стъкло.

— Готово — каза Биано след десет минути. — Измислих.

После облегна глава назад и затвори очи.

— Какво ще направим? — настоя тя.

— Ще продадем на Джо и Томи перла — отговори той, без да отваря очи. И това беше всичко.

Паркингът за фургони и ремаркета „Сенчест отдих“ се намираше в покрайнините на Атлантик Сити и беше толкова занемарен, колкото можеше да допусне Министерството на здравеопазването. На шосето отпред имаше купчина гниещ боклук. Черни и зелени мухи водеха въздушни битки над вонящите отпадъци. Канцеларията беше под един бряст с голи клони. Виктория спря нисана и Биано намери синьо-бялата си каравана, паркирана под една съхнеща череша. Превозното средство беше покрито с брезент. Там бяха инструментите за поправка на покриви. Биано вече не се занимаваше с това, но традицията бе дълбоко насадена в него. Караваната беше неговият дом и именно това го разнежи, когато миналото лято я видя обявена за продажба. Беше я дал на чичо си и на съпругата му Кора Бейтс, защото семейството изживяваше труден период. Джон се бе провалил с една измама, а по злополучно стечение на обстоятелствата Кора се разболя, след като съпругът й излежа петнайсетмесечната си присъда. Диагнозата беше рак на панкреаса. Разрастваше се като речен мъх в нея. Джон не говореше много по този въпрос, но в сивите му очи се таеше дълбока болка, която никога не ги напускаше. Ченгетата го следяха отблизо. Биано даде на леля си и чичо си караваната, за да обикалят насам-натам и да бягат от полицейския надзор. Преди две седмици Кора постъпи в болница и изпадна в кома. Когато Биано се обади, Джон се възползва от възможността отново да се включи в акция. Трябваха му пари, за да плати за лечението на Кора. Биано пресметна, че ако измамата мине успешно, както я бе планирал, после ще има да делят доста пари.

Спряха до караваната. Биано протегна ръка и натисна клаксона. Вратата се отвори и по стълбите слезе един висок хубав сивокос мъж на около шейсет и пет години. Имаше искрения, самоуверен вид на изпълнителен директор на корпорация, само дето беше облечен в джинси и фланелка. Биано слезе от колата и прегърна чичо си, сетне го запозна с Виктория.

— Джон, това е Виктория Харт. Тя ще играе ролята на баламата в тази измама.

Виктория не знаеше какво означава тази роля, но думата със сигурност не звучеше ласкателно, ала се усмихна и кимна.

Джон поклати глава и я погледна изпитателно.

— Ти си прокурорката от Трентън, нали? Онази, която щеше да накара Карол да свидетелства?

Гласът му беше плътен и приятен, но изпълнен с язвително обвинение.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Нещата се объркаха. Затова съм тук.

Джон продължи да я гледа. Присвитите му очи не издаваха нищо. После се обърна към Биано.

— Имам малък проблем с наема за караваната. Онзи безделник, собственикът на паркинга, се нуждае от успокояване. Иска сто долара в аванс. Ще ме изхвърли, ако не му ги дам.

— Аз ще се погрижа за това. После ще отидем в един бижутерски магазин на име „Пръстени и други“. Намери адреса в телефонния указател — рече Биано и посочи телефонната кабина край масите за пикник.

Сетне извади сто долара от буркана и отиде в канцеларията да плати наема за караваната.

Първото разногласие избухна същата вечер. Биано, Джон и Виктория бяха намерили бижутерския магазин, който беше под един покрив с казино „Бали“. Отидоха до хотела — висок паметник от лош вкус и електричество. Главният вход блестеше в примигващи светлини. Казиното гледаше към тъмносините води на Атлантическия океан. Бижутерският магазин беше вътре. Огромните вътрешни витрини бяха обърнати към масите за хазарт и бяха отрупани с пръстени и гривни. Според Виктория бижутата бяха невероятно грозни — грубо изработени дрънкулки с твърде много диаманти. Блестяха безвкусно и се надпреварваха за внимание.

Биано предложи да ядат в ресторанта на казиното. Намериха маса в дъното. Помещението беше оскъдно осветено. Биано обясни, че в цял свят казината нямат часовници и прозорци, за да не виждат играчите кога е нощ и кога ден. Времето в казиното спираше. Управата не искаше губещите да гледат часовниците си.

Най-приемливото в менюто бяха пържола и бира.

— И така, Виктория — каза Биано, след като им сервираха храната, — трябва да знам повече за онези типове.

— Какво искаш да знаеш?

— Авоарите им извън страната. Имат ли сметки в банки, спестявания или заеми. Трябва да стигнем до големите им пари.