Московска афера

От петте порти на катедралата бе отворена само Вратата на Филарете13. Алон се остави да бъде повлечен от голяма група весели полски поклонници и влезе заедно с тях в атриума. Спря там, за да смени слънчевите си очила с обикновени очила с рогови рамки, след това се насочи към средата на просторния неф. Стоеше пред папския олтар, когато Островски влезе откъм портика.

Руснакът отиде бавно до параклиса със скулптурата „Пиета“. Прекара точно трийсет секунди, давайки си вид, че се удивлява на шедьовъра на Микеланджело, след това продължи покрай дясната страна на нефа и отново спря, този път пред паметника на папа Пий XII. Заради положението на статуята руснакът временно изчезна от полезрението на Габриел. Той погледна към противоположната страна на нефа и видя Ели близо до входа за папската гробница. Очите им се срещнаха за миг и Лавон кимна веднъж. Алон хвърли последен поглед към извисяващия се купол и се отправи към мястото, където го чакаше журналистът.

Скулптурата на Пий XII е доста странна. Дясната ръка на палата е вдигната за благослов, но главата му е обърната леко надясно в отбранителна поза, която създава впечатлението, че военновременният папа се опитва да избегне удар. Ала още по-странна бе сцената, на която Габриел стана свидетел, когато влезе в затвореното пространство, където се издигаше статуята. Борис Островски бе коленичил пред пиедестала с обърнато към тавана лице и вдигнати до гърлото ръце. На няколко крачки от него три африкански монахини разговаряха тихо на френски, сякаш нямаше нищо необичайно да видят мъж, коленичил в пламенно благоговение пред статуята на такъв велик папа.

Алон се промъкна край монахините и бързо се отправи към Островски. Очите му бяха ококорени и застинали в ужас, а ръцете му стискаха собственото му гърло, сякаш се опитваше да се удуши. Не искаше, разбира се; мъжът просто се мъчеше да си поеме въздух. Страданието на журналиста беше неестествено. Всъщност Габриел бе напълно сигурен, че руснакът е бил отровен. Някъде, по някакъв начин, убиецът бе успял да се добере до него въпреки всички предпазни мерки.

Алон положи Островски на пода и заговори тихо до ухото му, докато се мъчеше да откопчи ръцете му от гърлото. Монахините се приближиха и започнаха да се молят, заобиколени от тълпа любопитни зяпачи. След трийсет секунди първите полицаи от Виджиланца — ватиканската полиция — пристигнаха да разследват случая. Дотогава Габриел вече не беше там. Той спокойно слизаше по стълбите на базиликата, сложил отново слънчевите си очила, а Лавон крачеше до него.

— Беше чист — казваше Ели. — Казвам ти, Габриел, никой не го следеше.

8. Ватикан

След един час новината за смъртния случай в „Свети Петър“ достигна италианския ефир, а след още един час се появи първият репортаж в прегледа на европейските новини на Би Би Си. В осем часа вече бе известно името на мъртвия, а в девет — и професията му.

В девет и половина вечерта римско време световният интерес към смъртта на Островски драматично нарасна, когато говорител на Ватиканския пресцентър направи сбито изявление, подсказващо, че смъртта на руския журналист може би е настъпила в резултат на покушение. Съобщението предизвика бурна активност в нюзрумовете по целия свят в този иначе спокоен ден и към полунощ телевизионните бусове със сателитни антени изпълваха Виа дела Кончилиационе от река Тибър до площад „Свети Петър“. Бяха поканени специалисти да анализират събитието от всички възможни ъгли — реални и въображаеми: експерти от полицията и силите за сигурност на Ватикана; експерти, които коментираха рисковете, на които са изложени руските журналисти; специалисти, които говореха за самата катедрала, която бе запечатана и обявена за място на престъпление. Една американска кабелна телевизия дори интервюира автора на книгата за папа Пий XII, пред чиято статуя бе умрял Островски. Изследователят бе въвлечен в безсмислени теории за възможна връзка между мъртвия руски журналист и спорния папа, когато Габриел паркира мотоциклета си в една тиха странична улица близо до стените на Ватикана и се отправи към портата „Санта Анна“.

Млад свещеник стоеше от вътрешната страна на портата и говореше с швейцарския гвардеец, облечен в семпла синя вечерна униформа. Свещеникът кимна за поздрав на Габриел, после се обърна и мълчаливо го съпроводи по Виа Белведере. Те влязоха в Апостолическия дворец през двора „Сан Дамазо“ и се качиха в асансьора, който бавно ги изкачи до третия етаж. Монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII — ги очакваше в изписаната с фрески лоджия. Беше с петнайсет сантиметра по-висок от Алон и красив като италианска филмова звезда. Ръчно изработеното черно расо стоеше елегантно на стройната му фигура, златен часовник проблесна на ръката му в приглушената светлина, когато отпрати младия свещеник с кратко махване.

— Моля те, кажи ми, че не си убил мъжа в моята базилика — прошепна Донати, след като младият свещеник се оттегли в сенките.

— Не съм убивал никого, Луиджи.