Мостът на птиците

Макар и с много големи усилия, успяхме да убедим селяните да ни помогнат, тъй като им предложихме повече пари, отколкото всеки един от тях можеше да спести за двадесет живота. Взеха кирки и лопати и неохотно ни последваха до хълма. Заработиха със скоростта на дяволи, тъй като им се искаше да се измъкнат от злокобното място, колкото се може по-скоро. Първо изкопахме канал, водещ от ручея към една дълбока падина, сетне други канали, свързани с други падини, а накрая отсякохме дървета и направихме с тях дига. Не бе лесно да се накара ручеят да измени течението си, но в крайна сметка водата със сърдит рев се отклони от каменното си корито и започна да се просмуква в порестата пръст на падините. Дадохме на хората премии, но те така бързаха, че дори не ни благодариха, преди да си плюят на петите.

Заедно с Господаря Ли се преместихме встрани от езерото и построихме набързо колибка като място за временен подслон. Нямахме представа колко време ще трябва да чакаме и си уплътнихме времето, като си приготвихме приспособления за гмуркаме. Пикочни мехури от диви прасета, в които да се събере въздух, и тръби за дишане, направени от червата им. Приготвихме си и бамбукови копия, както и въжета, на които да закрепим камъни за поясите си, за да се гмуркаме по-лесно. Събитията обаче се развиха много по-бързо, отколкото предполагахме.

Бях се загледал в отражението на луната в повърхността на езерото, а Ли Као пишеше стихове на светлината на фенер, когато той започна внезапно да се поклаща. Погледнахме с удивление как се плъзна не масичката и се разби на пода. След това земята под нозете ни започна да подскача, подобно на див жребец. Бързо излязохме от колибката и погледнахме близкия хълм. Чу се чудовищно стържене и пукот и осветеният от луната хълм започна да се движи. Дори и Господаря Ли не беше предполагал, че гледката ще е толкова внушителна. Водата от потока се бе просмукала така плътно в порестата земя, че бе размила кажи речи цялата основа на планината. Стори ни се, че половината от нея трепна, после се оказа във въздуха, а накрая направи фантастичен скок право в Езерото на мъртъвците.

Хванахме се за едно дърво, за да спасим живота си. Видяхме как огромна маса вода, придобила сребрист цвят под лунните лъчи, се възнася към небето подобно облак. Чудовищната вълна невероятно бавно се понесе към долната преграда и усетихме полъх от леден въздух. Сетне вълната помете преградата н се насочи към разположената под нея долина. Видяхме как една гора мигновено се превърна на трески, а огромни скали полетяха към небето сякаш бяха песъчинки. Планината под нас отново потрепери, от недрата й се разнесе глух тътен и около нас се издигна ледена мъгла. Дървото, за което се бяхме заловили, се наклони. Стори ни се, че измина цяла вечност до момента, когато земята престана да трепери, а сърдитият рев на водата заглъхна.

Мъглата постепенно се разсея и пред очите ни се появи невероятна гледка. От плитката вече вода бе изникнала цяла гора от куполи, островърхи кули и крепостни стени. На мозъка ми му бе необходимо известно време, за да приеме факта, че под Езерото на мъртъвците се бе крил цял един град. Ли Као нададе радостен вик, залови се за кръста ми и започна да танцува около мен, изпълнен с щастие.

— Прекрасно място, където да се скрие едно сърне! — изкрещя. — Нали наистина е прекрасно?

И аз затанцувах заедно с Господаря Ли, но не се съгласих с последните му думи. Призрачните кули приличаха на пръстите на удавници, опитващи се да сграбчат луната, а водата, стичаща се но каменните стени, наподобяваше сълзи.

Нощта измина и приветливото утринно слънце започна да топли С лъчите си телата ни, сгърчили се върху сала. Нищо обаче не бе в състояние да стопли водата на Езерото на мъртъвците. Проверих още веднъж изправността на свинските мехури и тръбите, на копията и на камъните.

— Готов ли си? — попита Господаря Ли.

— Готов съм — отвърнах. Захапах тръбата, свързана с първия мехур, стиснах си носа и скочих.

Водата бе много студена, но аз бях намазал тялото си със свинска мас, така ме ми се видя поносима поне до момента, когато докоснах странно ледено течение, което насмалко не ме изхвърли обратно на повърхността. Видях как краищата на пръстите ми посиняват от студ, но течението за щастие бе слабо и скоро го прекосих. Започнах да потъвам по-бързо, отколкото ми се стори безопасно, така че изхвърлих няколко камъка от джобовете си. Въжето, прикрепено за пояса ми, бе завързано на възли. Ли Као, който ги бе преброил, сетне ми каза, че съм се спуснал на дълбочина тридесет стъпки.

Бях предположил, че долу ще се окажа в пълен мрак, обаче фосфоресциращите скали излъчваха зловещо зеленикаво сияние, благодарение на което всичко се виждаше съвсем ясно. Тръгнах по една от улиците на удавения град, размахвайки ръце като плувец, Въздухът в свинския мехур имаше отвратителна миризма, но можете да се диша. Освен това, на пояса си бях прикрепил още два мехура. Стигнах до един дом, внимателно надникнах през вратата и си дадох сметка, че виждам нещо съвсем невъзможно.