Мостът на птиците

Тези коси не се оказаха подвластни на течението. Извиваха се подобно живи въжета, изтъкани от змии. Омотаха се около дихателните ни тръби и ги откъснаха от устните ни. Сетне се заизвиха пред липата ни и запушиха нашите усти и носове. Гмурнахме се отново към дълбокото, извадихме запасните мехури, захапахме ги и отново се понесохме към повърхността. Извадихме и бамбуковите си копия и ги насочихме към момичетата. Без каквато и да е полза обаче. Телата им, макар и пъргави, бяха безжизнени от векове, така че те без каквато и да е боязън отново ни оплетоха с косите си. Пак се гмурнахме и за сетен път захапахме нови мехури, но още докато правех това усетих как нечии студени коси се плъзват над раменете ми. Отнеха ни и последните мехури. Погледнах отчаяно прислужниците и ми се стори, че по умоляващите им липа се стичат сълзи. Косите им обаче бяха образували черен облак, през който не можехме да преминем.

Сграбчих Господаря Ли, доплувах до каменната кула н с копието си измъкнах още една плоча от стената й. Получи се достатъчно голям отвор, през който мушнах Господаря Ли и веднага го последвах, като в същото време се опитвах да държа момичетата на разстояние с копието си. След това изхвърлих камъните от нашите пояси и Започнахме да се издигаме. Дробовете ми щяха да се пръснат, изпитвах нетърпима болка в ушите, а очите ми горяха. Почти бях загубил съзнание, когато главите ни пробиха повърхността на водата и се оказахме в малко пространство непосредствено под един меден покрив. Задържах главата на Ли Као над водата и дълбоко поех въздух, който почти разкъса измъчените ми дробове. Накрая успях да поема достатъчно въздух, за да мога отново да разсъждавам нормално. Успях да забележа, че стената от лявата ми страна е порутена. С няколко ритника пробих отвор в нея, промуших тялото на Ли Као през него и се озовахме върху плосък покрив. Тялото на Господаря Ли се бе отпуснало безжизнено в ръцете ми. Положих го на гръб и се опитах да го съживя чрез изкуствено дишане. Почти бях изгубил надежда да го спася и се на каних да се разплача, когато той се изкашля. Нададох радостен вик и продължих изкуственото дишане. От устата му потече вода и след малко започна да диша самостоятелно. Едва тогава се отпуснах на покрива, редом до него, и започнахме в двамата да дишаме тежко подобно риби, извадени на брега. Накрая успяхме да седнем и да се огледаме. Дадохме си сметка, че положението ни никак не бе станало по-леко. До брега имаше повече от миля, а трите прислужници кръжаха около кулата като акули. Господаря Ли извади малко вода от ухото си и след това посочи момичетата с треперещ пръст.

— Вол Номер Десет, с теб сме свидетели на престъпление, което по своята низост надминава въображението — каза със стържеш глас. — Княз Чии е убил тези клети момичета и след това със заклинание ги е принудил да пазят сърцето на своя убиец. Тъй като е решил никога да не умира по този начин е обрекъл три невинни създания на вечно проклятие.

Бе почервенял от възмущение.

— Дори и Владетеля на небесата няма право да осъжда когото и да е на вечно проклятие! — изкрещя той гневно. — Трябва да има съд, в който обвиняемият да има право на защита и Царете на Яма да се произнесат но присъдата преди да се наложи такова едно чудовищно наказание!

Промърморих нещо и извадих ковчежето от торбичката. Като доближих леденостудения предмет до ухото си чух отвътре да се раздават тихи звуци. Туп… туп… туп…

— На парчета ли да го нарежа или да го стъпча? — попитах сърдито.

Въпросът се оказа от академично естество. Ли Као се опита да отвори ковчежето с помощта на шперца си, но никога не се бе сблъсквал с такава брава. Бе най-сложната механична ключалка, която бе виждал през живота си и можеше да бъде отворена единствено от собствения и ключ. Камата ми дори не успя да одраска ковчежето. Ударих го с все сила в камъка, но драскотина пак не се появи. Опитахме и с усърдно триене, но то дори и не затопли ледената повърхност. Накрая хвърлих гневно ковчежето на земята. Междувременно се оказа, че заедно с него бях сграбчил и няколко скъпоценни камъка. Ли Као бавно присегна и ги разгледа. Бяха диамант, рубин, бисер и изумруд. Загледа ги зачудено.

— Така е. Вече ти бях казал, че Великия господар на нефрита ще превърне двете задачи в една. Има само един начин да се измъкнем от тази кула и за целта ще трябва да дадем тържествен обет.

Нямах никаква представа за какво ми говори.

— Трудно е да се открие капка в буреносен облак, цвете в ливада и песъчинка в пясъчен плаж — прошепна Господаря Ли. — Воле, аз съм глупак. Клетият ми мозък е заприличал на буца масло. Тъй като вече не мога да се доверявам повече на това, което някога наричах памет, ще те помоля ти да си припомниш нещо. Как се казваха трите прислужници на Принцесата на птиците?

— Снежната гъска… — започнах бавно. — Малката Пин и… Есенната Луна.