Мостът на птиците

— Безспорно я е отвел там, може би, за да открие града, в който е живяла кръстницата й. Би било обаче напълно безсмислено да се опитваме сега да търсим Нефритовата перла — отвърна търпеливо Господаря Ли, — Ако княз Чин е имал капка ум в главата си, щял да я отведе при Стареца от планината. Нямало да бъде по силите му да я убие, но е можел да я превърне в нещо. Принцесата на птиците може би днес е капка, скрита в буреносен облак, цвете в поляна или една от милиардите песъчинки на брега на морето. Не. Ти, аз и Великия господар сега се подсещаме взаимно за разни работи по друг повод. На земята има само едно нещо, с което можем да принудим княза да ни даде Великия корен на силата. Единствено то е в състояние и да го накара да освободи Нефритовата перла. Обзалагам се, че императорът се е погрижил то да е едно и също нещо.

Протегна се, прозина се и почеса проскубаната си брада.

— Хайде сега да подремнем, а когато настъпи сутринта, ще се отправим заедно да издирим гнусното лигаво сърце на княз Чин — каза Господаря Ли.

27. Езерото на мъртвите

Отправихме се на път призори и след четири дни достигнахме подножието на хълмовете. Когато започнахме да се изкачваме по планината, лятото остана зад нас. Зелените дървета, благоуханните цветя и бистрите потоци бяха заменени от най-подтискащата гледка, която бях виждал в живота си. Планината излъчваше странен студ. Студ, мъртъв и застоял, сякаш се изкачвахме по склона на чудовищен айсберг, безжизнен и не успял да се стопи за хиляда години. Понякога минавайте час, без да видим катеричка или да чуем птича песен. На третия ден от началото на изкачването ни всякакви признаци на живот напълно изчезнаха. Напразно се опитвахме да издирим с поглед мравка на земята или орел в небето.

По едно време дочухме звук от стичаща се вода, и не след дълго достигнахме до източника и. От една грозна камара скали се стичаше малък водопад. Когато се изкачихме върху скалите, видяхме, че те са част от гигантска земна лавина, затрупала тесен планински проход очевидно преди много векове. В далечината видяхме друг водопад, стичащ се от други скали, разположени но-високо. Цялото пространство между двата водопада се бе превърнало в огромно езеро. Бе най-отблъскващото, грозно и сиво водохранилище, което бях виждал в живота си. С цялото си тяло усетих, че е зловещо. Ли Као седна на земята и набързо изчисли нещо.

— Воле, това езеро съответства по размер, форма, че и по разположение на това, което очаквах да видя — каза ми той. — Това е, което проблесна пред очите ни първо като сребро, а после като злато. Сега остава да видим и какво се намира на дъното му.

Това се оказа по-трудно, отколкото бяхме предполагали. Направихме сал и се добрахме до средата на езерото. Когато обаче се опитахме да разберем каква е дълбочината му с помощта на въже, изплетено от лози със завързан накрая камък, не постигнахме нищо. Потънаха двеста стъпки от въжето, без камъкът да достигне дъното. Господаря Ли почервеня от гняв и из въздуха започнаха да се разнасят Шестдесетте последователни ругатни, с които три последователни години бе печелил първото място на Общокитайския фестивал на богохулствата в Ханджоу. Накрая реши, че ще е добре да се изкачим на скалите в другия край на езерото и да погледнем на проблема от различна перспектива.

Изкачването бе трудно и много опасно. Оказа се, че скалите са образувани всъщност главно от шисти и глина. Когато стигнахме до най-високата им част видяхме, че земята навсякъде е мека с изключение на скалистото легло на потока. Господаря Ли застана на най-високото място и оттам погледна надолу, където на около петстотин стъпки под нас златистосивата повърхност на езерото блестеше на лъчите на слънцето.

— Всъщност, трябва да се реши една най-елементарна инженерна задача — възкликна Ли Као. — Щом не можем да достигнем дъното, ще накараме дъното да достигне нас. Преди всичко ще ни трябват множество яки гърбини.

Наложи ни се да повървим доста, преди да стигнем до другата страна на планината, където имаше село. Жителите му не щяха и да чуят за работа, свързана с някакво доближаване до езерото. Заклеха се, че във водите му не могат да живеят дори дребни риби. Наричаха го Езерото на мъртъвците.

— Веднъж в годината, точно в полунощ на петия ден от петата луна към Езерото на мъртъвците се отправя керван от призраци — каза една старица, озъртайки се уплашено. — Баба ми разказваше, че когато била млада, някакви глупаци от селото решили да наблюдават това ужасяващо шествие. На другия ден ги открили с разпрани кореми и изкормени вътрешности. Оттогава всяка година, когато настъпи петият ден от петата луна, заключваме здраво вратите и се скриваме под леглата си.

Господаря Ли ме погледна. Знаех за какво си мислеше. По това време княз Чин приключваше последния етап от данъчния си поход и поемаше обратния път към своя замък. Маршрутът му преминаваше през студената планина и покрай Езерото на мъртъвците.