Можеш ли да пазиш тайна?

— Ще влизате ли? — изведнъж ни стряска ведър женски глас. Оглеждаме се замаяно и виждаме към нас да приближава някаква жена. — Представлението всеки момент ще започне.

— Трябва да влизам вече. Дошла съм да видя как танцува Лиси — казвам аз.

— Ами… добре — усмихва се Джак. После отново ме поглежда сериозно. — Ема, исках само да знаеш колко много съжалявам за станалото. Съзнавам колко тежко ти е било тези няколко дни. До този момент ти беше образец на дискретността, а аз… Исках отново да ти се извиня.

— О! Няма… няма проблем.

Джак се обръща и си тръгва, а аз оставам загледана след него.

О, Господи! Специално е дошъл, за да ми сподели тайната си!

Не е бил длъжен, нали така? Искал е да я сподели с мен!

— Чакай! — изведнъж виквам след него и Джак веднага спира и се обръща. — Защо не влезеш и ти с мен?

И буквално се разтапям от удоволствие, когато виждам радостната усмивка по лицето му.

Тръгваме през двора към входа на залата. Най-сетне насъбирам кураж да заговоря:

— Джак, и аз също искам да ти кажа нещо. Нали помниш, че онзи ден те обвиних, че си съсипал живота ми?

— Да, помня — поглежда ме Джак изпитателно.

— Е, може би не е съвсем вярно. Всъщност… изобщо не е вярно. — Поглеждам го откровено в очите и добавям: — Не си съсипал живота ми, Джак.

— Наистина ли? Значи ще ми дадеш втори шанс, така ли?

— Не!

— Това ли е окончателният ти отговор, Ема? — пита той и ме гледа толкова настойчиво, че в сърцето ми се поражда крехка надежда.

Известно време и двамата мълчим.

Изведнъж погледът на Джак попада върху китката на ръката ми. Той се вглежда заинтригувано и прочита на глас:

— „Забравила съм за Джак!“

Мамка му! Изчервявам се като домат.

Никога, никога вече няма да пиша каквото и да било върху ръката си. Никога!

— Това е просто… — започвам да мънкам и точно в този момент мобилният ми телефон иззвънява.

Слава Богу! Който и да ми се обажда — обичам го! Завинаги го обичам!

Припряно включвам бутона за разговор.

— Ема! — долита до слуха ми пронизителният глас на Джемима. — Ей Богу, ще ме обичаш завинаги, така да знаеш!

— Какво? — поглеждам изумено телефона.

— Всичко уредих вместо теб! — заявява триумфално тя. — Върхът съм! Не знам какво би правила без мен!

— Какво! — Усещам да ме обзема тревога. — За какво говориш, Джемима?

— За това как ще си отмъстиш на Джак Харпър, глупчо! Докато ти седеше и хленчеше пасивно, аз поех нещата в свои ръце!

За миг загубвам и ума, и дума.

— Ъъъ… Джак… извини ме за момент — успявам да му се усмихна някак.

С разтреперани крака се втурвам към ъгъла на двора, далеч от чужди уши.

— Джемима, ти ми се закле, че няма нищо да предприемаш! — изсъсквам ядосано в слушалката. — Закле ми се в твоята чантичка от кожа на пони от „Миу Миу“, помниш ли?

— Нямам чантичка от кожа на пони, която да е от „Миу Миу“ — триумфално заявява Джемима с лек кикот. — Чантичката ми от кожа на пони е от „Фенди“!

Тя е луда! Тотално е побъркана!

- Джемима, кажи ми какво си направила! — шептя настойчиво.

Сърцето ми се свива от страх.

— Око за око, Ема! Този мъж те опозори и предаде най-безсрамно! Ние ще постъпим точно по същия начин с него! Слушай сега, тук съм с един много мил тип. Казва се Мик. Журналист. Работи за „Дейли Уорлд“…

Кръвта във вените ми се смразява.

— Жълтата преса! — изричам ужасено. — Джемима, да не си се побъркала?!

— Не бъди толкова задръстена, Ема! — сопва ми се тя укоризнено. — Журналистите от жълтата преса са наши приятели! Също като частните детективи… само че услугите им са безплатни! Мик е помагал неведнъж на мама и е направо страхотен да открива разни неща. И освен това е страшно заинтригуван да открие малката тайна на Джак Харпър! Всъщност, Мик иска да се срещне и да поговори с теб, така че…

Имам чувството, че ще припадна. Не, сигурно сънувам. Не може да е вярно.

— Джемима, забрави цялата тази работа! — шепна настойчиво в слушалката! — Разкарай го този твой Мик!

— Няма пък! — отговаря капризно тя като някакво шестгодишно хлапе. — Мама винаги казва, че… — Чувам изсвистяване на гуми и налудничавият смях на Джемима. — До скоро, Ема!

И сигналът изчезва. Изтръпвам от ужас. Трескаво набирам номера й, но попадам на гласовата поща.

— Джемима, не прави нищо! Спри го! Трябва да го…

Млъквам рязко, защото Джак приближава към мен.

— Всеки момент ще започнат — казва той, като ме поглежда любопитно. — Всичко наред ли е?

— Абсолютно! — отговарям дрезгаво и мушвам телефона в чантата си. — Абсолютно… наред!

XXV

Влизаме в залата. Буквално не усещам краката си от обзелата ме паника.

Какво направих?!? Какво направих, за Бога?!?

Предадох най-голямата, най-съкровената тайна на Джак в ръцете на една безнравствена, вманиачена на тема отмъщение, носеща обувки „Прада“ ненормална жена!

Добре де, спокойно сега! Този журналист може би няма да открие нищо! Така де, не разполага с никаква следа, по която да тръгне… нали?

Ами ако открие? Ами ако по някакъв начин се докопа до истината? И ако Джак разбере, че аз съм била причината да…

Стомахът ми се свива на топка от ужас.

О, Господи! Защо изобщо ми трябваше да споменавам за Шотландия пред Джемима? Защо?!?