Можеш ли да пазиш тайна?

— Ъъъ… нали казахте, че ще спрете от производство шоколадовите блокчета „Пантера“… и си помислих да спестя малко пари на дядо и приятелите му, като същевременно им дам възможност да се запасят. На онова съвещание се опитах да ти кажа, че дядо и приятелите му обожават блокчетата „Пантера“! Ако ме питате мен, трябва да насочим рекламите си към тях, а не към хлапетиите.

Настава гробно мълчание. Пол ме гледа удивено.

— Знаеш ли, в Скандинавия са стигнали до същото заключение — най-сетне казва той.

— О! — свивам рамене. — Ами… ъъъ… хубаво тогава.

— Добре, а знаеш ли защо хората от това поколение харесват толкова много блокчетата „Пантера“, Ема? — пита Пол искрено заинтригуван.

— Знам, разбира се.

— Заради сивата икономика — авторитетно се обажда Ник. — Демографските изследвания сочат, че населението в пенсионна възраст е…

— Нищо подобно! — прекъсвам го нетърпеливо. — Харесват ги, защото… защото… — О, Господи, дядо направо ще ме убие, ако го кажа! — …защото не лепнат и не… не смъкват ченетата им.

Настава шокирано мълчание. После Пол отмята глава и избухва в гръмогласен смях.

— Ченетата им! — смее се той и бърше с ръце очите си. — Гениално, Ема! Ченетата им!

Гледам го и имам странното усещане, че нещо в мен се надига и всеки миг ще го…

— Сега ще получа ли повишение?

— Какво? — поглежда ме Пол неразбиращо.

Ама не, наистина ли го казах? На глас ли го казах?

— Сега ще получа ли повишение — повтарям отчетливо, макар и с леко разтреперан глас. — Ти каза, че може да получа повишение, ако сама си търся и създавам възможности за развитие. Точно така каза!

Няколко мига Пол ме гледа мълчаливо.

— Знаеш ли, Ема Коригьн — най-сетне казва той. — Ти си сред… най-изненадващите хора, които изобщо някога съм познавал.

— Това „да“ ли значи? — упорствам аз.

В офиса цари напрегната тишина. Всички чакат отговора на Пол.

— О, за Бога! — врътва той очи към тавана. — Добре, повишена си. Вече си специалист по маркетинг. Това ли е всичко?

— Не — чувам се да казвам, а сърцето ми забива още по-бясно. — Бих искала да ти кажа още нещо, Пол. Аз счупих любимата ти чаша за кафе.

— Какво? — поглежда ме той стреснато.

— Без да искам. Извинявай. Ще ти купя нова. — Поглеждам към смълчаните си, озадачени колеги. — Аз задръстих фотокопирната машина онзи път, когато се наложи да викаме техник. Всъщност… всеки път все аз я задръствам. А това дупе е мое! И не искам повече да виси тук! — заявявам сред възгласи на удивление, бързо пристъпвам и смъквам от дъската за обяви фотокопието на женско дупе с прашка. После се връщам към бюрото си. — О, и Артемис… колкото до твоята коледна звезда…

— Какво? — пита тя подозрително.

Поглеждам я, както стои, готова за тръгване — моден шлифер, дизайнерски очила, високомерно изражение… О, по-добре да не се увличам!

— …и представа си нямам защо линее — отговарям и й се усмихвам. — Ползотворно съвещание!

През цялата останала част от деня буквално летя в облаците. Просто не мога да повярвам, че съм повишена! И вече наистина, наистина съм специалист по маркетинг! А и нищо чудно някой ден да стана директор по маркетинг!

Пък и не само това! Не знам какво ми става! Чувствам се като съвършено нов човек. Чудо голямо, че хората знаят колко тежа! Сбогом на предишната плаха и неуверена Ема, която крие под бюрото своите непрестижни чантички! Да живее новата, уверена Ема, която гордо ги премята на облегалката на стола си.

Звънвам на мама и татко и им съобщавам, че съм повишена. Това ги впечатлява изключително много и те настояват да дойдат в най-скоро време до Лондон и да ме заведат на празнична вечеря.

И изобщо не се и сещам за Джак Харпър. Всъщност, почти съм убедена, че напълно съм преодоляла увлечението си по него. Днес сърцето ми се преобърна само веднъж — когато ми се стори, че го мярвам в дъното на коридора, — но бързо дойдох на себе си.

Моят нов живот започва от днес. И нищо чудно тази вечер — на шоуто на адвокатите балетисти — да срещна някой нов и интересен мъж. Някой наистина висок, красив, зашеметяващ адвокат. И после той ще дойде да ме вземе от работа с фантастичната си спортна кола. И аз ще изтичам към него надолу по стълбите, като отмятам със секси жест коси, без изобщо да поглеждам към Джак, който стои на прозореца на офиса си и тъжно…

Не, не! Джак не стои никъде. Вече съм забравила Джак. Как обаче да го запомня, че съм го забравила…?

Най-добре ще е да си го напиша върху ръката.

XXIV

Когато пристигам на мястото, където ще се състои танцовият спектакъл на Лиси и нейната юридическа балетна трупа, заварвам двора пред сградата претъпкан от адски самоуверени адвокати и юристи, изтупани в скъпарски костюми и с мобилни телефони в ръка.